Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Първата й мисъл бе гневът към демона Бартимеус. Твърдението му, че бил унищожил демона, сега се оказа просто още една лъжа. Втората й мисъл бе за Якоб, който стоеше и трепереше до нея: заради действията й той щеше да умре — знаеше го с абсолютна сигурност и се мразеше за това.
Повечето от дрехите на скелета бяха изпопадали; малкото останали висяха безформено по пожълтелите кости. Златната маска липсваше; в тъмните очни ябълки на черепа горяха малки червени пламъчета. По-надолу слънчевата светлина се процеждаше между ребрата и излизаше през останките от сакото. Панталоните и обувките липсваха изцяло. Но енергията на създанието бе непроменена. Подскачаше от крак на крак с ужасяващо рязка бързина.
— Е, адски хубаво е, казвам аз. — Веселият глас звънтеше ясен като камбанен звън измежду тракащите зъби. — Не бих могъл да искам повече. Ето ме, щастлив като агънце, само малко влажен около хрущялите, но иначе потънал в работа. Какво искам ли? Просто да последвам миризмата на загубената си собственост, да си я прибера и да си ходя. А какво намирам? Жезълът ми — да! Като нов — но и нещо повече… Още две малки агънца, с които да си поиграя — две агънца, за които мислих дълго и много, докато се плакнех из естуара в онази студена, студена вода, а хубавите ми дрехи изгниваха по кокалите ми. О, не гледай толкова невинно, скъпа моя — пискливият глас се превърна в ръмжене, черепът се обърна надолу към Кити — ти си едното от тях. Малкото мишле, което обезпокои почивката на господаря ми, което взе жезъла и си мисли, че на една дама подобава да носи гадно сребро в чантичката си. С теб ще се разправя най-накрая.
Скелетът подскочи и се поизправи, тропна с ходила по предния капак на лимузината и проточи пръст към Бартимеус, който все още бе в подобието на смугло момче.
— А, ето те и теб — рече, — този, който ми открадна лицето. Този, който ме удави в Темза. О, аз съм ти ужасно ядосан.
Дори и да беше обезпокоен, демонът го прикриваше много добре.
— Това го разбирам — каза той хладнокръвно. — Всъщност и аз самият съм малко разочарован. Ще ми кажеш ли как стигна дотук?
Черепът ядно стисна зъби.
— Само шансът ме спаси от забвение — прошепна той. — Докато се носех безпомощен по течението в студената, студена тъмнина, сгъвката на лакътя ми се закачи в една ръждясала верига, издигаща се от котва на речното дъно. След миг бях стиснал веригата с пръсти и челюсти; преборих се с тегленето на океана, покатерих се нагоре към светлината. Къде излязох ли? На един стар шлеп, закотвен за през нощта. Докато ужасната вода капеше от костите ми, енергията ми се възвърна. Какво исках ли? Отмъщение! Но първо жезълът, за да ми върне силите. Пълзях по брега ден и нощ, душейки за аурата му като куче… И днес — гласът избухна във внезапен бурен възторг — я открих, последвах я до този двор, почаках в уюта вътре с този приятел на земята. — Презрително посочи тялото на шофьора с пръст на крака. — Опасявам се, че той не беше добър събеседник.
Бартимеус кимна.
— Човеците не са прочути с духовитост. Много са тъпи.
— Такива са, нали?
— До смърт.
— Ммм. Ей! — Скелетът се съвзе с възмущение. — Опитваш се да промениш темата.
— Изобщо не. Казваше, че си ми ужасно ядосан.
— Именно. Докъде бях стигнал…? Ужасно ядосан… Две малки агънца, едно момиче и един джин… — Явно съвсем бе изпуснал нишката на мислите си.
Кити посочи с палец магьосника Мандрейк.
— Ами той?
Мандрейк се сепна.
— Никога през целия си живот не съм виждал този прекрасен африт! Той не може да ми има зъб.
Пламъчетата в очните ябълки на скелета припламнаха.
— Само дето носиш моя жезъл. Това изобщо не е малко. И още повече… планираш да го използваш! Да! Не отричай — ти си магьосник.
Струваше си да се засили гневът му. Кити прочисти гърлото си.
— Той ме накара да го открадна — каза тя. — За всичко е виновен той. За всичко. Освен това той накара Бартимеус да те нападне.
— Така ли…? — Скелетът огледа Джон Мандрейк. — Колко интересно… — Той отново се наведе към Бартимеус. — Не е права, нали? Наистина ли този келеш с жезъла е господарят ти?
Младото египтянче изглеждаше искрено засрамено.
— Опасявам се, че е така.
— Тц. Боже мой. Е, не се притеснявай. Ще го убия — след като убия теб.