Окото на голема

Тя лежеше по гръб с отворени очи и изпищя.

Лицето на голема беше точно над нея: зиналата уста, невиждащите очи, третото око, втренчено в нея, изпълнено с ярост. Както гледаше, яростта помръкна. Интелигентността угасна. Окото на челото вече беше само глинен овал, изкусно гравиран, но угаснал и безжизнен.

Кити вдигна глава сковано, погледна към лявата си ръка.

С палеца и показалеца си стискаше един свитък жълт пергамент. С болка Кити се подпря на лакти. Големът бе напълно замръзнал, с юмрук само на няколко сантиметра от лицето на Мандрейк. Камъкът бе напукан и хлътнал; беше като статуя. Вече не излъчваше страшния студ.

— Луда. Напълно луда. — Египтянчето стоеше до нея с ръце на хълбоците и леко поклащаше глава. — Ти си толкова луда, колкото беше и оня африт. Все пак — посочи към тялото на магьосника — ти поне падна на меко.

Зад демона тя видя Якоб, който се приближаваше нерешително с ококорени очи. Кити изпъшка. Раната на рамото й отново кървеше и всеки мускул в тялото й я болеше. Тя се поизправи много внимателно и стана на крака, използвайки за опора протегната ръка на голема.

Якоб се бе втренчил надолу към Джон Мандрейк. Жезълът на Гладстон лежеше напряко върху гърдите му.

— Мъртъв ли е? — Звучеше обнадежден.

— Повече от жалко е, че още диша. — Демонът въздъхна; погледна настрана към Кити. — С храбрите си действия ме обрече на още робия. — Той погледна към небето. — Бих те нахокал, но тук по-рано имаше наблюдателни сфери. Мисля, че облакът на голема ги накара да се оттеглят, но ще се върнат — и то скоро. Най-добре би било да тръгвате възможно най-бързо.

— Да. — Кити направи няколко крачки, после си спомни за пергамента в ръката си. С внезапно отвращение тя отпусна пръсти; той падна на паветата.

— Ами жезъла? — попита Бартимеус. — Би могла да го вземеш, нали знаеш. Тук няма кой да те спре.

Кити се намръщи, погледна назад към него. Бе забележителен предмет, това го знаеше. Господин Пенифедър би го взел. Както и Хопкинс, благодетелят, афритът Хонориус, самият Мандрейк… много други бяха умрели за него.

— Не мисля — каза тя. — Не ми трябва.

Тя се обърна и закуцука след Якоб към арката. Почти очакваше демонът отново да извика след нея, но той не го направи. След по-малко от минута Кити стигна арката. Когато завиваше, тя погледна назад и видя, че смуглото момче все още гледаше след нея през двора. Миг по-късно той изчезна от погледа й.