Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Това няма да свърши добре — рече демонът. — Ако опитва обикновено активиране, без подсилване с потискащи заклинания, само си търси белята. Няма си и представа колко енергия има в него. Поне колкото два марида. Свръхамбициозност, това винаги му е бил проблемът. — Той поклати тъжно глава.
Кити разбра много малко от това, а още по-малко й пукаше.
— Моля… Бартимеус — това ли е името ти? Как можем да се измъкнем? Можеш ли да ни помогнеш? Би могъл да разбиеш някоя стена.
Тъмните очи на момчето я преценяваха.
— И защо да го правя?
— Ъмм… Ти… ти не искаш да ни навредиш. Просто следваш заповеди. — Не звучеше много уверена.
Момчето се намръщи.
— Аз съм зъл демон. Ти го каза. Както и да е, дори и да исках да ви помогна, точно сега не искаме да привличаме вниманието върху себе си. За момента нашият приятел, афритът, ни е забравил. Спомнил си е обсадата на Прага, когато големи като този причиниха безредици във войската на Гладстон.
— Прави нещо — прошепна Якоб. — Скелетът…
— Да. Наведете глави. — За известно време тъмният облак бе спрял напредъка си, сякаш гледаше лудориите на подскачащия пред него скелет. Докато го гледаха, той явно взе решение. Пипалата се спуснаха напред някъде в посоката на Мандрейк и жезъла. Сега скелетът вдигна ръка: от нея се изстреля ярък поток бледа светлина и се блъсна в облака. Чу се приглушен удар, като от експлозия зад масивна врата; части от черния облак се пръснаха във всички посоки, извиха се и се стопиха във внезапно увеличилата се топлина на утринното слънце.
Бартимеус издаде одобрителен звук.
— Не е зле, не е зле. Все пак няма да му помогна.
На Кити и Якоб им спря дъхът. Те видяха разкрилата се в средата на двора гигантска фигура с формата на човек, но в действителност много по-голяма, с яки и груби крайници, с гигантска като скала глава върху раменете. Явно бе възпрян от разрушението на облака му; размаха напразно ръце, сякаш се опитваше да събере тъмнината обратно около себе си. След като не успя, продължи да пренебрегва триумфалните възгласи на скелета и тръгна с тежки крачки през двора.
— Ммм, Мандрейк по-добре да побърза със заклинанието си… — каза Бартимеус. — Опа, Хонориус отново започна.
— Отдръпни се! — Викът на скелета проехтя в двора. — Жезълът е моя собственост! Предизвиквам те! Не съм го охранявал в продължение на сто години само за да видя как някой страхливец ми го отнема. Виждам те как гледаш през това око! Ще го изтръгна и ще го смачкам в юмрука си! — При тези думи той изстреля няколко магически светкавици към голема, който ги погълна почти без никакви последици.
Каменната фигура продължи да крачи. Сега Кити виждаше подробностите на главата по-ясно: две незначителни очички, а над тях едно по-голямо, далеч по-добре очертано трето око, сложено в средата на челото. То се въртеше наляво и надясно; грееше като бял пламък. Устата отдолу представляваше нещо като набръчкана дупка, символична и безполезна. Припомни си думите на демона — някъде в тази ужасна уста беше магическата хартия, която даваше на чудовището силата му.
Чу се предизвикателен вик. Афритът Хонориус, вбесен от неуспеха на магията си, се бе хвърлил напред на пътя на напредващия голем. Скелетът, който изглеждаше като джудже пред тази могъща фигура, присви колене и подскочи; сега от устата и ръцете му изригна магическа енергия. Приземи се право на гърдите на голема, кокалестите ръце се сключиха около врата, краката се обвиха около торса. Където пипнеше, изригваха сини пламъци. Големът спря на място, вдигна огромната си, подобна на бухалка ръка, и сграбчи скелета за едната лопатка.
В продължение на един дълъг момент двамата противници останаха вкопчени, неподвижни, абсолютно безмълвни. Пламъците се издигнаха нагоре. Усети се миризма на горене и невероятен студ.
После, изведнъж — внезапен звук, пулсираща синя светлина…
Скелетът се пръсна на парчета.
Костите се разпиляха по паветата като внезапна градушка.
— Странно… — Бартимеус седеше на земята с кръстосани крака. Изглеждаше като възхитен зрител. — Това беше наистина много странно. Не беше необходимо Хонориус да прави това. Абсолютно дръзка, безразсъдно смела постъпка, самоубийствено действие — и все пак смело, разбира се. Въпреки че беше луд, трябва да е знаел, че това ще го унищожи, не мислите ли? Големите обезсилват магията ни, унищожават същността ни, дори и когато е обвита в кости. Изключително странно. Може би все пак е бил изморен от този свят. Разбираш ли това, Кити Джоунс?
— Кити… — Беше Якоб, който я дърпаше настойчиво за ръкава. — Изходът е свободен. Можем да се измъкнем.