Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Да… — Тя хвърли още един поглед към Мандрейк. Със затворени очи той все още произнасяше думите на някакво заклинание.
— Хайде…
Големът бе останал на място след унищожението на скелета. Сега отново се раздвижи. Наблюдателното му око заблестя, завъртя се и се спря на Мандрейк и жезъла.
— Изглежда е ред на Мандрейк. — Гласът на Бартимеус беше неутрален, реалистичен. Кити сви рамене и започна да се измъква след Якоб покрай стената.
Точно тогава Мандрейк вдигна очи. В първия момент изглежда не забелязваше идващата опасност; после погледът му се спря на напредващия голем. Лицето му се разтвори в усмивка. Вдигна жезъла пред себе си и изрече само една дума. Около дръжката на жезъла се появи мъглява светлина в розово и пурпурно и се издигна към върха. Кити спря да се измъква. Последва леко трептене, жужене — сякаш хиляди пчели бяха затворени под земята — въздухът потрепери; земята се разтресе леко.
— Не може да го е направил — каза Бартимеус. — Не може да е успял. Не и от първия път.
Усмивката на момчето се разшири. Той насочи жезъла на Гладстон към голема, който спря неуверено. Около гравюрите на жезъла танцуваха разноцветни светлинки; лицето на момчето се бе оживило от тяхното сияние и ужасяващата му радост. С дълбок, заповеднически глас той произнесе сложно заклинание. Потокът около жезъла пламтеше. Кити присви очи, почти отклони поглед; големът се заклати назад на петите си. Потокът завибрира, запращя и се изстреля обратно назад по жезъла и по ръката на магьосника. Главата му отскочи назад; тялото му се вдигна във въздуха и бе запратено право в стената отзад с глухо тупване.
Момчето се просна на земята, с провиснал език. Жезълът изтрака от ръката му.
— Ах! — Бартимеус кимна далновидно. — Не е успял. Така си и помислих.
— Кити! — Якоб беше вече на известно разстояние покрай стената. Жестикулираше ядосано. — Докато все още има време.
Гигантската глинена фигура бе продължила величествения си напредък към проснатото тяло на магьосника. Кити понечи да последва Якоб, после се обърна обратно към Бартимеус.
— Какво ще стане?
— Сега ли? След малката грешка на господаря ми? Съвсем просто е. Вие ще избягате. Големът ще убие Мандрейк, ще вземе жезъла и ще го занесе на магьосника, който гледа през онова око.
— А ти? Няма ли да му помогнеш?
— Безсилен съм срещу голема. Веднъж вече съм пробвал. Освен това, докато преди малко бягахте, господарят ми отмени всичките си предишни заповеди — което включваше и задължението ми да го пазя. Ако Мандрейк умре, аз съм свободен. Не е в мой интерес да помагам на този идиот.
Големът вече се бе изравнил с лимузината, приближаваше тялото на шофьора. Кити отново погледна Мандрейк, който лежеше в безсъзнание до стената. Прехапа устна и се обърна.
— Виж, през повечето време аз нямам свободна воля — високо рече демонът след нея. — Така че когато имам, едва ли ще действам по начин, който да ми навреди. Това ме прави по-висш от сбърканите хора като теб. Нарича се разум. Както и да е, тръгвай — добави той. — Устойчивостта ти може изобщо да не действа срещу голема. Освежаващо е да видя, че правиш точно това, което бих направил и аз, че се измъкваш, докато нещата все още са добри.
Кити изду бузи, въздъхна и направи още няколко крачки. Тя отново погледна назад през рамо.
— Мандрейк не би помогнал на мен — каза тя.
— Точно така. Ти си умно момиче. Тръгвай и го остави да умре.
Тя погледна назад към голема.
— Прекалено е голям. Никога не бих могла да го надвия.
— Особено след като веднъж мине покрай лимузината.
— О, по дяволите. — Сега Кити тичаше не към изумения Якоб, а обратно по паветата, към тромавия гигант. Не обърна внимание на болката и изтръпването в рамото си, не обърна внимание на отчаяните викове на приятеля си; и най-вече не обърна внимание на гласовете в главата си, които й се присмиваха, крещяха за опасността, за безсмислието на действията й. Наведе глава и увеличи скоростта. Тя не беше демон, не беше магьосник — тя беше по-добра от тях. Алчността и личният интерес не бяха нейните единствени грижи. Тя притича зад гърба на голема, достатъчно близо, за да види грубите замазвания по повърхността на камъка, за да помирише ужасната смрад на мокра пръст, която се носеше зад него. Тя скочи на предния капак на лимузината, пробяга по него и се изравни с торса на чудовището.
Невиждащите очи гледаха напред, като очи на мъртва риба; над тях третото око искреше, пропито от коварна интелигентност. Погледът бе неотклонно фиксиран върху тялото на Мандрейк; той не забеляза как Кити скочи с всичка сила и се приземи на гърба на голема.