Окото на голема

Гадателското стъкло падна в ръката на Натаниел. Той вдигна поглед и за пръв път огледа ситуацията. Затворниците му се изправяха неуверено на крака.

Той нададе раздразнен вик.

— Бартимеус!

Аз си седях тихичко на един стълб. Погледнах към него.

— Да?

— Защо не направи нещо да спреш това? Дадох ти стриктни инструкции.

— Да, така е. — Почесах се по врата.

— Казах ти да я убиеш, ако опита да направи нещо!

— Колата! Хайде! — Момичето вече се движеше и влачеше Хирнек със себе си. Те бягаха по паважа към лимузината. Това беше по-хубаво дори, отколкото да гледаш как ацтеките играят на топка. Как ми се искаше да имам и пуканки.

— Е? — Беше пламнал от ярост.

— Ти ми каза да я убия, ако наруши условията на споразумението ви.

— Да! Като избяга — както прави сега! Така че се захващай! Изпепеляващия огън…

Ухилих се весело.

— Но споразумението е анулирано и отхвърлено. Ти самият го наруши преди няма и две минути — по един особено лош начин, ако мога да отбележа. Така че едва ли тя самата го нарушава, нали? Виж, ако оставиш жезъла на земята, ще можеш по-лесно да си скубеш косите.

— Аах! Отменям всички предишни заповеди и издавам нова, която не можеш да интерпретираш погрешно! Спри ги да не заминат с колата!

— О, много добре. — Трябваше да се подчиня. Смъкнах се от стълба и неохотно и небрежно ги последвах.

През цялото време, докато си бъбрехме, Натаниел и аз наблюдавахме трескавото напредване на приятелчетата ни по алеята. Момичето водеше; сега тя достигна лимузината и дръпна вратата на шофьора, вероятно с намерението да го принуди да ги откара. Шофьорът, който до този момент от събитията не бе проявил интерес към нашето боричкане, остана вторачен напред. Сега вече Кити му викаше, трескаво давайки заповеди. Дръпна го за рамото. Той се заклати някак отпуснато и се смъкна встрани от седалката, удряйки се в стъписаното момиче, преди да рухне върху паветата с лицето надолу. Едната ръка се отпусна обезсърчително.

За няколко секунди всички ние спряхме това, което правехме. Момичето остана като вкаменено, може би се чудеше на силата си. Аз съзерцавах забележителната любов към труда на традиционния британски работник. Дори господарят ми за момент спря да се пени по устата в недоумение. Всички се приближихме още малко.

— Изненада! — Иззад колата изскочи едно усмихнато лице. Е, всъщност направо се хилеше — черепите, както знаем, не могат точно да се усмихват. И все пак излъчваше определена неудържима веселост, която ярко контрастираше с правата, бяла коса омацана с речна тиня, с мокрите черни парцали, окачени на костите му, със зловонната миризма на гробище, която сега се носеше с вятъра.

— Аха. — Изключително членоразделно казах аз.

С пукане на костите и радостен вик, афритът Хонориус подскочи на предния капак на колата, сложи ръце на кръста, черепът се наклони рязко. Оттам, огрян от светлината на новия ден, той ни огледа един по един.