Окото на голема

Когато излязохме, светлината на ранното утро бе започнала да се излива по ъглите на павираната уличка и светеше леко върху хромираните части на лимузината на отсрещния край. Шофьорът седеше напълно неподвижен на мястото си и гледаше напред; явно не бе помръднал през цялото време, докато ни нямаше. Сега момичето опита отново. Беше много изморена; в гласа й нямаше много надежда.

— Не е необходимо да ни ескортирате оттук, господин Мандрейк — каза тя. — Ще се оправим сами.

Господарят ми току-що се бе изкачил по стълбите с жезъла в ръка. В началото не изглеждаше да я е чул; умът му бе надалеч, зареян в други мисли. Той примигна, спря на място и закова очи в нея, сякаш я виждаше за пръв път.

— Вие обещахте — каза момичето.

— Обещание… — Намръщи се той неясно.

— Да ни пуснете. — Забелязах как леко премести тежестта си напред, докато говореше, подготвяйки се за внезапно движение. С известна доза интерес се зачудих какво планираше да прави.

— А, да. — Може би имаше време, преди една или две години, когато Натаниел би спазил всяко сключено от него споразумение. Би счел, че е под достойнството му да наруши клетвата си, въпреки враждата си с момичето. А може би, дори сега, част от него не искаше да го прави. Естествено, той се поколеба за секунда, сякаш наистина се двоумеше. После го видях да поглежда нагоре към червените сфери, които бяха изплували от избата и отново висяха отгоре. Очите му потъмняха. Взорът на господарите му бе прикован върху него и това решаваше нещата.

Той подръпна единия си маншет, когато заговори, но сега сходството му с другите магьосници бе по-голямо от това външно имитиране.

— Обещанията, дадени на терористи, едва ли са задължителни, госпожице Джоунс — каза той. — Договорката ни се анулира. Ще бъдете разпитана и съдена за измяна незабавно, а аз ще се погрижа лично да ви ескортирам до Тауър. Не опитвайте нищо! — Гласът му се издигна предупредително — момичето бе заровило ръка в якето си. — Животът на приятеля ви виси на косъм. Софокъл, покажи се! — Ухиленият фолиот премахна невидимостта си на първо ниво, намигна нагло на момичето и изтрака със зъби до ухото на пленника.

Раменете на момичето леко се отпуснаха; изглеждаше паднала духом.

— Много добре — каза тя.

— Оръжието — каквото и да е това в палтото ви. Извадете го. Бавно.

Тя се поколеба.

— Не е оръжие.

Гласът на Натаниел стана опасен.

— Нямам време за това! Покажете го или приятелят ви ще загуби ухото си.

— Не е оръжие. Това е подарък. — Казвайки това, тя измъкна ръката си. Между пръстите й имаше нещо малко, кръгло, проблясващо на светлината. Бронзов диск.