Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Стани, сънчо. — Това беше гласът на джина. Звучеше изключително весело.
Натаниел вдигна треперещата си ръка към едната страна на главата.
— Какво се случи? Чувствам се… ужасно.
— Така и изглеждаш, повярвай ми. Беше ударен от значителна магическа засечка в жезъла. Мозъкът и тялото ти ще бъдат по-размътени от обикновено за известно време, но имаш късмет, че си жив.
Натаниел се опита да се подпре в седнало положение.
— Жезълът…
— Магическите енергии постепенно се оттеглят от организма ти — продължи джинът. — Кожата ти изпускаше пара, а крайчецът на всеки косъм светеше. Забележителна гледка. Аурата ти също пощуря. Е, отърваването от такъв заряд е фин процес. Исках да те събудя веднага, но знаех, че трябва да изчакам няколко часа, за да съм сигурен, че ще се възстановиш безопасно.
— Какво! Колко време мина?
— Пет минути. Отегчих се.
Последните спомени нахлуха в ума на Натаниел.
— Големът! Опитвах се…
— Да надвиеш голем? Една почти невъзможна задача за всеки джин или магьосник и двойно по-тежка, когато се опитваш да контролираш един толкова фин и мощен артефакт като жезъла. Справи се добре дори и само заради това, че го активира. Бъди благодарен, че не бе достатъчно зареден да те убие.
— Но големът! Жезълът!… О, не… — С внезапен ужас той осъзна неизреченото. Ако и двете бяха изчезнали, това щеше да означава пълен провал за него, щеше да е безпомощен пред враговете си. Невероятно изморен, той постави глава в ръцете си, без изобщо да се тормози да потиска започналото ридание.
Един корав, твърд крак се заби в бедрото му.
— Ако беше съобразил да се огледаш — рече джинът, — можеше да видиш нещо, което да ти е от полза.
Натаниел отвори очи, свали ръце от лицето си. Погледна; това, което видя, буквално го накара да подскочи от паветата. На по-малко от половин метър от него към небето се извисяваше големът; бе наведен към него, извитата му ръка беше толкова близо, че можеше да я докосне, главата беше наведена заплашително; но искрицата на живота бе изчезнала от него. Можеше да се движи колкото статуя или улична лампа.
А подпрян до един от краката му, толкова нехайно, че можеше да е бастунът на някой джентълмен, стоеше жезълът на Гладстон.
Натаниел се намръщи и погледна. Намръщи се още веднъж, но разрешението на загадката му убягваше.
— Бих си затворил устата — посъветва го джинът. — Някоя прелитаща птица може да я използва като гнездо.
Трудно, понеже мускулите му бяха като от вода, Натаниел се изправи на крака.
— Но как…?
— Не е ли истинска загадка? — Ухили се момчето. — Ти какво мислиш, че се случи?
— Трябва да съм го направил аз, точно преди да изгубя контрол. — Натаниел кимна бавно; да, това беше единственото възможно решение. — Опитвах се да спра голема и трябва да съм успял точно когато стана засечката. — Започна да се чувства доста по-добре.
Джинът изсумтя дълго и шумно.
— Пробвай пак, синко. Ами момичето?
— Кити Джоунс? — Натаниел огледа двора. Напълно я бе забравил. — Тя — тя трябва да е избягала.
— Отново грешиш. Да ти разкажа ли? — Джинът го фиксира с черните си очи. — Ти се нокаутира сам като идиот, какъвто си. Големът се приближаваше, без съмнение, за да вземе жезъла и да смачка главата ти като пъпеш. Беше спрян…
— От твоите своевременни действия? — каза Натаниел. — Ако е така, благодарен съм ти, Бартимеус.
— Аз? Да спася теб? Моля те — може да чуе някой познат. Не. Моята магия се обезсилва от тази на голема, нали помниш? Аз си стоях настрана и гледах шоуто. Всъщност… бяха момичето и приятелят й. Те те спасиха. Чакай — не се присмивай! Не лъжа. Момчето му отвличаше вниманието, докато момичето се покатери по гърба на голема, изтръгна ръкописа от устата му и го хвърли на земята. В момента, в който го направи, големът сграбчи нея и момчето — изпепели ги за секунди. Тогава силата на живота му изчезна и той най-накрая замръзна, на сантиметри от жалкия ти врат.
Очите на Натаниел се свиха съмнително.
— Нелепо! В това няма смисъл!
— Знам, знам. Защо да спасява точно теб? Умът ми не го побира, Нат, но тя те спаси. И ако не вярваш, че е истина, е — ето ти нагледно доказателство. — Джинът извади ръка иззад гърба си. Държеше нещо. — Ето това измъкна от устата. — Натаниел веднага разпозна хартията; беше същата като видяната в Прага, но тази беше навита и запечатана с петно гъст, черен восък. Той го взе бавно, погледна към зиналата уста на голема и после обратно.
— Момичето… — Не можеше да свикне с мисълта. — Но аз щях да я водя в Тауър; аз я преследвах. Не — тя би ме убила, а не би ми спасявала живота. Не ти вярвам, джине. Лъжеш. Тя е жива. Избягала е оттук.