Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Тъй вярно, сър.
Тризъбецът беше прост боен ред, за малки отряди.
— Нека аз се оправя с това, татко! Той има Меч, а и това сияние не ми харесва…
— Не, удряме заедно. — Далинар присви очи и се втренчи в убиеца, който стоеше спокойно над трупа на бедния Белд. — Този път не дремя на трапезата, гадино. Няма да ми отнемеш и друг!
Тримата нападнаха заедно. Далинар в средата щеше да се постарае да задържи вниманието на убиеца, докато Адолин и Каладин атакуват отстрани. Той разумно бе подбрал копието, а не собствения си меч. Хвърлиха се бързо, за да объркат убиеца и да го надвият.
Онзи дочака да се приближат, после скочи и остави след себе си диря от Светлина. Завъртя се във въздуха, тъкмо когато Далинар изрева и удари с копието.
Убиецът не падна. Стъпи на тавана, на дванадесетина стъпки височина.
— Истина е — тревожно рече Адолин. Изви се назад и вдигна Меча, за да удари под този особен ъгъл. Убиецът обаче изтича надолу по стената, дрехите му прошумоляха и той отблъсна Меча на Адолин със своя. После го удари с длан в гърдите.
Адолин се понесе нагоре като подхвърлен. От тялото му струеше Светлина на Бурята и той се удари в тавана. Адолин изръмжа, преобърна се, ала си остана на тавана.
Отче на Бурята!, рече си Каладин. Сърцето му блъскаше. Вътре в него вилнееше буря. Удари с копието си успоредно с копието на Далинар.
Убиецът не избегна удара.
И двете копия улучиха — далинаровото в рамото, каладиновото в страната. Убиецът се завъртя, замахна с Меча си през копията и ги преряза на половина. Като че никак не го беше грижа за раните. Хвърли се напред, зашлеви Далинар в лицето и го запрати сгърчен от болка на земята. После замахна с меча към Каладин.
Каладин едва избегна удара, после отстъпи. Върхът на копието му изтрака на пода до Далинар. Принцът изстена и се обърна. Притискаше с ръка удареното място на лицето си. От разцепената кожа се процеждаше кръв. Човек не можеше просто така да се отърси от удар на Повелител на Стихиите, зареден със Светлина.
Убиецът се изправи в коридора, спокоен и самоуверен. В прорезите на окървавените му дрехи се вихреше Светлина и лекуваше раните му.
Каладин отстъпи, стиснал копието без острие. Каквото правеше този човек… Той не можеше да е Бягащ по вятъра, нали?
Невъзможно.
— Татко! — извика Адолин отгоре. Беше стъпил на крака, ала струящата от него Светлина беше на привършване. Опита да нападне убиеца, но се подхлъзна от тавана и се стовари на пода. Падна върху рамото си. Мечът се изплъзна из пръстите му и изчезна.
Убиецът прекрачи през Адолин, който се размърда, без да става.
— Съжалявам — рече онзи и от устата му излетя Светлина. — Не искам да правя това.
— Няма да ти позволя да го направиш — изръмжа Каладин и се хвърли напред. Сил се въртеше около него и той усещаше вятъра. Усещаше как бурята в него го подтиква да действа. Уловил остатъка от копието си като бухалка, той нападна убиеца. Вятърът го водеше.
Съвършено точни удари, мигове на единение с оръжието. Забрави тревогите, забрави провалите, забрави дори гнева си. Само Каладин и копието.
Както и трябваше да бъде.
Убиецът понесе удар в рамото, после в ребрата. Не можеше да пренебрегва всички удари — Светлината му щеше да свърши, докато го лекува. Убиецът изруга и отново изпусна Светлина. Отстъпи. Шинските му очи — твърде големи и с блед сапфирен цвят — се разшириха заради неспирните удари.
Каладин вдъхна остатъка от своята Светлина. Толкова малко. Не беше се запасил с нови сфери, преди да дойде на смяна. Глупаво. Небрежно.
Убиецът привдигна рамо и се подготви да забие Меча. Ето, рече си Каладин. Можеше да почувства какво ще стане. Щеше да се завърти и да удари със задната част на копието. Щеше да улучи убиеца в главата, отстрани. Мощен удар, от който дори Светлината не би могла да го възстанови напълно. Щеше да го остави замаян. Пролука.
Пипнах го.
Убиецът някак се изплъзна от удара.
Движеше се твърде бързо, по-бързо от очакванията на Каладин. Бързо като… самия него. Ударът на Каладин попадна във въздуха и той едва се избави от замаха на Меча.
Следващите му действия бяха инстинктивни. Дългите години обучение бяха дали на мишците му свой ум. Ако се сражаваше с обикновен противник, начинът, по който вдигна оръжието си да спре следващия удар, щеше да е съвършен. Убиецът обаче имаше Меч. Инстинктите на Каладин — насадени с такова усърдие — го предадоха.