Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Лекотата, с която графинята говореше за гибелта на Чан, свари госпожица Темпъл напълно неподготвена. Въпреки че бе познавала Кардинала от съвсем скоро, той й бе направил толкова силно впечатление, че също така внезапната му кончина бе за нея унищожителна жестокост.
— Смъртта му бърза ли е била, или бавна? — попита госпожица Темпъл с колкото можеше по-неутрален тон.
— Не бих я нарекла бърза… — Докато отговаряше, графинята бръкна в черната си чанта, избродирана с висящи кехлибарени мъниста, и извади последователно цигарето си, цигара, която да пъхне в него, и клечка кибрит. — И все пак самата смърт е може би щедра, тъй като — както видяхте сама — индиговото стъкло има афинитет към сънищата и към… чувствените преживявания… Често се вижда, че обесените мъже умират в състояние на крайна възбуда — тя млъкна, вдигнала вежди, за да потвърди, че госпожица Темпъл следва мисълта й, — ако не и истинско спонтанно избухване. Поне от мъжката част на света може би мнозина биха предпочели такъв край. Аз смятам, че подобен, дори може би още по-силен възторг съпътства смъртта от индиговото стъкло. Или поне така се надявам, защото вашият Кардинал Чан действително беше изключителен противник… наистина, не бих могла да му желая злото, желая само смъртта му.
— Потвърдихте ли хипотезата си, като му прегледахте панталоните? — изпухтя графът. Чак след миг госпожица Темпъл разбра, че той се смее.
— Нямаше време — изкиска се графинята. — Животът е изпълнен със съжаления. Но какво са те? Есенни листа — окапали, забравени и издухани от вятъра.
Призракът на смъртта на Чан — смърт, която въпреки зловещия намек на графинята тя не можеше да си представи другояче, освен като ужасна, с кръвоизливи от устата и носа — отнесе мислите на госпожица Темпъл право към собствената й съдба.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Сигурна съм, че знаете — отговори графинята. — В Харшморт.
— Какво ще стане с мен?
— Няма смисъл да се страхуваш от нещо, което не можеш да промениш — заяви графът.
— Освен от удоволствието да те гледам как се гърчиш — прошепна графинята.
На това госпожица Темпъл нямаше отговор, но след няколко секунди, през които се опитваше да погледне през тесните прозорци — от двете страни на тяхната, а не на нейната седалка, вероятно за да помогнат на някой на нейното място да остане или незабелязан, или да заспи — и не можа да определи в коя част на града се намират, тя се покашля, за да каже още нещо.
Графинята се изсмя злорадо.
— Нещо забавно ли направих? — попита госпожица Темпъл.
— Не, но се каните — отговори графинята. — „Решителна“ не ви описва и наполовина, Селесте.
— Съвсем малко хора се обръщат към мен така фамилиарно — каза госпожица Темпъл. — Броят се на пръстите на едната ръка.
— Не сме ли достатъчно близки? — попита графинята. — Мислех, че сме.
— Какво е вашето малко име тогава?
Елегантната жена отново се изкиска и сякаш дори граф Д’Орканч неохотно сви устни.
— Розамунд — обяви графинята. — Розамунд, графиня Лакер-Сфорца.
— Лакер-Сфорца? Това място ли е?
— Някога. Сега се е превърнало в идея.
— Разбирам — каза госпожица Темпъл, без изобщо да разбира, но искаше да изглежда любезна.
— Всеки има своята плантация, Селесте… своя остров, макар и само в сърцето си.
— Колко жалко за тях — заяви госпожица Темпъл. — Според мен истинският остров е далеч по-задоволителен.
— Понякога — топлият тон на графинята стана мъничко по-студен — това е единственият начин тези места да бъдат посещавани или поддържани.
— Като не са истински ли?
— Ако искате да гледате на нещата така.
Госпожица Темпъл замълча; знаеше, че не е схванала идеята на графинята. После каза:
— Нямам намерение да губя моето.
— Никой никога няма намерение, скъпа — отговори графинята.
След малко графинята се усмихна мило и каза:
— Но ти искаше да питаш нещо.
— Да — отговори госпожица Темпъл. — Исках да попитам за Оскар Вайланд и за картината на Благовещението, защото в стаите ви видях още една. С графа обсъждахме този художник на чай.