Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Тази нощ в тишината и уединението на своята мизерна килия клетият човек коленичи пред безжизненото тяло на съпругата си и призова господа като свидетел на страшната си клетва, че от този миг нататък ще се посвети единствено на отмъщение заради нейната смърт и смъртта на детето си; че оттогава до последния си дъх всичките му сили ще се насочат към тази единствена цел; че отмъщението ще бъде продължително и ужасно; че ненавистта му ще бъде вечна, неутолима и ще преследва жертвата си докрай света.
Дълбокото отчаяние и яростта му бяха почти нечовешки и тъй жестоко бяха променили лицето и тялото му само за една нощ, щото неговите другари по съдба се отдръпнаха уплашени, когато мина край тях. Очите му бяха кървясали и подпухнали, лицето му — смъртнобледо, а снагата му — прегърбена сякаш от старост. Той бе отхапал почти цялата си долна устна в подлудяващото си душевно страдание и потеклата от раната кръв се бе стекла надолу по брадата и бе оставила петна по ризата и връзката му. Ни жалба, ни сълза пророни той; но реещият се поглед и неспокойният бърз ход, с който кръстосваше двора, издаваха бушуващия в него пожар.
Трябваше незабавно да изнесат трупа на жена му от затвора. Той прие това известие с пълно спокойствие и се съгласи, че е уместно. Почти всички обитатели на тъмницата се бяха събрали да наблюдават изнасянето на тленните й останки; отдръпнаха се от двете страни, за да сторят път, когато се появи вдовецът; той бързо мина напред и застана сам на малката оградена площадка до будката при портата, отгдето тълпата с инстинктивно чувство на деликатност се бе оттеглила. Неколцина затворници пристъпваха бавно с грубия дървен ковчег върху раменете си. Всред множеството настъпи мъртва тишина, нарушавана само от някое полугласно женско изхлипване и от провлечените стъпки на носачите по каменната настилка. Те достигнаха мястото, където бе застанал осиротелият съпруг, и спряха. Той сложи ръка върху ковчега, несъзнателно оправи покрова и даде знак да продължат. Пазачите при портата снеха шапките си, когато ковчегът мина край тях, и миг след туй тежката порта се затвори. Нещастникът изгледа тълпата с невиждащи очи и тежко се строполи на земята.
Макар и много седмици след това да бдяха над него ден и нощ, докато бълнуваше неистово, изгарящ от треска, той нито за миг не забрави нито скъпата загуба, нито дадената клетва. Виждаше се ту на едно, ту на друго място, представяше си ту едно, ту друго събитие — сцените се меняха пред очите му с трескава бързина, но всичко бе някак свързано с неговата единствена крайна цел… Намира се сред безкрайна морска шир — небето е надвиснало отгоре кървавочервено, а бурните води се надигат яростно, кипят и беснеят от всички страни. Пред тях има друг кораб, който трудно се движи сред виещата буря: платното му се развява на ленти от мачтата, на палубата са се скупчили хора, отмятани встрани от огромните изригващи всеки миг вълни, що отнасят някои обречени в разцепеното море. Неговият кораб се носи сред тътена на водните маси с устрем, що нищо не може да спре, и врязвайки се в предния кораб, го смазва под своя кил. От гигантския водовъртеж, образуван от корабокрушението, се надига тъй висок и пронизителен писък — предсмъртен вик на стотина давещи се същества, сливащ се в единен свиреп рев, — че заглушава войнствения грохот на стихията и се понася с удвоена и утроена от ехото сила, и процепва и въздуха, и небето, и океана. Но какво е онова там… онази стара посивяла глава над водната повърхност, която с обезумели очи и викове за помощ се бори с вълните! Един поглед — и той скача от борда; след няколко мощни движения е до нея. Да, това е неговата глава. Старецът го вижда как се приближава и напусто са усилията му да се изплъзне от хватката му. Той впива пръсти в него и го повлича към дъното. Надолу, надолу с него, петдесет клафтера надолу; съпротивлението му отслабва все повече и повече, докато напълно престава — той е мъртъв; убил го е и е изпълнил клетвата си.
… Върви съвсем сам и босоног сред нажежените пясъци на безкрайна пустиня. Пясъкът го задушава и заслепява; мъничките песъчинки проникват в порите на кожата му и го довеждат почти до лудост. Гигантски пясъчни маси се носят пред него, движени от вятъра, издигат се в далечината, блеснали целите от изгарящото слънце като огнени колони. Кости от загинали в тази ужасна пустош хора са пръснати навсякъде, където стъпва; зловеща светлина озарява всичко наоколо; догдето стигат очите му, се виждат само страшни, ужасни неща. Напразно се опитва да извика от отчаяние, но езикът му като че ли е залепнал за небцето и той пак безумно се втурва напред. Обхванат от свръхестествена сила, гази сред пустинята, докато, изнемощял от умора и жажда, пада безчувствен на земята. Какъв е този дъхав хлад, дето го съживява, какъв е този ромонещ звук, достигащ до ушите му? Вода! Да! Наистина това е извор и свежо бистро поточе тече до самите му нозе. Той пие до насита от него, обтяга наболялото си тяло на брега и потъва в сладостна дрямка. Стресва се от приближаващи се стъпки. Посивял старец се тътри към него, за да утоли изгарящата го жажда. Това е пак той! Сграбчвайки здраво тялото на старика, той не му позволява да пристъпи напред. Старецът се бори, крещи и се моли за вода, само за една капка, за да спаси живота си! Но той здраво държи стареца и стръвно наблюдава мъките му. А когато главата му клюмва безжизнена върху гърдите, той отритва трупа му далеч от себе си.