Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
И тя действително се привдигнала и застанала начело на защитниците на Дамиета като истински пълководец.
Тези жени не само не се плашели от битки, бури, страдания, от студ и глад, но ако мъжът или синът им се разкисвал и плашел, те го ругаели. Като тази майка, която, възмутена от страхливия си син, се провикнала: „Искаш да бягаш, сине, така ли? Тогава, марш обратно в утробата, която те е носила“.
Жозефин четеше и разсъждаваше.
Нима не са познавали страха?
Сигурно са треперели, но не спирали.
Сякаш движението премахва страха.
На лист хартия си отбеляза: „Да прескочиш страха. Да вървиш напред… Да пишеш, без значение какво, но да пишеш“.
Взря се в думите върху хартията и ги повтори на висок глас.
Да, обаче средновековният свят е бил доста по-обикновен. Хората вярвали в Бога. Носели са в себе си страст. Мечтата била прекрасна, мисията благородна.
В онези времена смятали, че страхът идва от дявола. Вярата в Бог, носител на светлина, гонела демоните на страха. Това проповядвали свещениците от пустинята, отшелниците, които избирали уединението, за да се докоснат до евангелското послание. Учението им било кристално чисто. Те учели на всичко, от което днес се нуждаем: доверие, радост, влечение към риска и душевна ведрост. Този, който вярва, е доверчив и предприемчив, а този, който е в ръцете на дявола, е тъжен, душата му е „черна“, меланхолична.
Днес страхът ни сковава. Днес не вярваме в нищо…
Кой говори в наши дни за трансцендентност? Да вярваш в Бог, да вярваш в любовта на ближния не е нищо друго освен думи, които извикват единствено подигравателна усмивка у възвишените умове…
Жо се размечта, отиде до кухнята да си вземе един млечен шоколад с бадеми, върна се в кабинета си, изяде няколко парченца, после още няколко, прочете вестника, почеса по корема Дю Геклен, полегнал в краката й. Ти знаеш ли как да постъпиш, старо мое куче? Знаеш ли? Той присви очи, зареял поглед в някакво смътно и далечно удоволствие. Не ти дреме, нали? Купичката ти е пълна и когато ми покажеш вратата, те извеждам на разходка…
Отчупваше си още едно парче шоколад, второ, трето, дълбоко въздишаше, отваряше едно чекмедже и прибираше в него шоколада.
Връщаше се на изречението, което бе преписала: „Да прескочиш страха. Да вървиш напред… Да пишеш, без значение какво, но да пишеш“.
Свирваше на Дю Геклен и двамата излизаха. Вървяха, обикаляха Париж, тя слушаше, гледаше, търсеше детайла, който щеше да й даде тласък, да й подскаже някаква тема, накрая поемаше към къщи, привела рамене, минаваше покрай магазин за телефони, хлебарница, банка, магазин за очила, за дрехи, зяпаше витрините, шляеше се, губеше си времето. На ъгъла на своята улица виждаше една жена, която всяка вечер чакаше да затворят банката. Хубава, закръглена жена с красиви колиета, копринено костюмче под разкопчаното кожено палто, с дамска чанта „Шанел“, боядисана, гарвановочерна коса и огромни слънчеви очила. Наконтена като за любовна среща. Кого ли чакаше? Съпруга си? Любовника си? Жозефин оставяше Дю Геклен да души по тротоара и наблюдаваше закръглената дама, която чакаше. Безметежна. Непоклатима. Усмихваше се на минувачите, заговаряше някои за времето, за прогнозата, за това, колко мрачен и намусен бил февруари. Вероятно живееше в квартала. Жозефин я наблюдаваше и си казваше, ами да, виждала съм я, лицето й ми е познато. Тя чака всяка вечер на ъгъла…
От банката излезе една жена. Каза, мамо, и продължи, извинявай, закъснях, някакъв клиент ме забави, отплесна се да ми разказва живота си, сърце не ми даде да го отпратя… Учудващо, тя изглеждаше по-възрастна от майка си. Къса, посивяваща коса, осеяно с червени петна лице, без никакъв грим, потънала в дебелото си палто, сякаш беше посадена в него. Вървеше, отпуснала покрай тялото дебелите си ръце, които напомняха на перки на тюлен. Приличаше на недодялана тийнейджърка.
Майката и дъщерята си тръгваха под ръка и влизаха в близкия ресторант. Голяма бирария, окичена с червени цветя. Жозефин ги виждаше през прозореца. Сервитьорът им посочваше с приятелски жест една маса, „тяхната“ маса.
Двете сядаха и се зачитаха в листа, тихомълком. Майката говореше, дъщерята кимаше, после майката поръчваше, разгъваше салфетка и я завързваше на врата на дъщеря си, която не протестираше, сетне майката вземаше парче хляб, намазваше го с масло и го подаваше на дъщерята, която отваряше уста като новоизлюпено пиленце, което хранят…