Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Дааа — мърмори демонът със скърцащия си глас. — Дааа, това е краяяят.
Отново се придвижва с невидима за окото скорост, озовавайки се до мен, и онези стъклени очи се отварят широко, за да ме погълнат целия.
— Дааа, Каииин. Всичкооо е истинааа.
И аз знам точно за какво говори. Знам какво е истина.
Някой друг би попитал: „Защо?“
Аз знам защо.
Всичко това — загубата на кариерата ми, Аби, Фейт, татко и сега… сега… това ужасно нещо — си има причина. Една проста, неоспорима, непростимо егоистична причина. Защото аз не мога просто да седя и да си затварям устата. Защото съм твърде тъп, за да съм наясно. Защото трябва да направя нещо, за да се почувствам мъж.
С други думи, всичко се свежда до едно…
Причиних това на всички и всичко, което обичам, защото за последен път исках да се престоря, че все още съм Каин.
13.
Демонът Бърн държи в ръката си огромния си еректирал член. Прекрачва ме и ме възсяда през гърдите като кошмарен гоблин, а с другата ръка ме погалва по бузата.
— Обииичам те, Каииин.
Навежда се към мен, сякаш се кани да ме ухапе. Или да ме целуне.
— Обииичам теее.
И знаете ли какво? Мисля, че казва истината.
Обзема ме странно спокойствие, кухо безгрижие. Най-невероятното е, че по някакъв странен, неочакван начин просто го приемам. Мисля, че знам какво следва; виждал съм го десетки пъти при хора, които са получили ужасни — дори смъртоносни — рани.
Синдромът „Добре съм“.
Независимо какво ви се е случило, щом премине първоначалният шок на недоверие, първото нещо, което си мислите, е: „Ами можеше и да е по-зле.“ Винаги сте донякъде изненадани колко добре приемате всичко, каквото и да е, от нож в червата до смъртта на дете. Няма да се изненадам, ако Шана е умряла, мислейки си: „Всъщност не е чак толкова зле.“
Демонът Бърн гали лицето ми със студената си твърда ръка и се храни…
И може би точно това е причината за моя синдром „Добре съм“: един демон изсмуква отчаянието ми, ужаса ми, мъката ми. Може би точно това имат предвид хората, когато поклащат тъжно глави и си мърморят един на друг: „Просто още не го е осъзнал.“
Те казват също: „Демоните още се хранят.“
Засищайки собствения си ненаситен глад, демоните ни правят услуга.
Но заситят ли се, по-добре се пазете.
Точно затова аз просто си лежа тук, върху острите камъни, с лице, опръскано от кръвта на Шана, до вътрешностите ѝ, които се плакнат във водата на потока, с безполезните си крака и безполезния си живот и не чувствам нищо друго освен надежда, че трупът просто ще ме убие, докато все още е гладен.
Защото имам представа какво се задава и не искам да съм тук, когато пристигне.
Демонът Бърн облизва устните си и на едната му буза с мокро чмокане се отваря малка кръгла дупка; през другата му буза щръкват нащърбените зъби, а на челото му се появява друга дупка. Едното от стъклените му очи се пръсва и главата му се отмята настрани като на кон, ужилен от оса, и в този миг някъде отвисоко в планините се чува механичното потракване на химически автомати.
Звучи точно както във филмите.
Шибано силна стрелба — продължавам да се надявам, че някой от тези куршуми ще рикошира и ще ми пробие черепа, но не ми излиза късметът. Сигурно стрелците са от Социалната полиция; всички знаят, че сопитата никога не пропускат.
Нови куршуми разкъсват плътта, повличат трупа напред и го карат да се тресе в някакъв шантав танц, докато той размахва ръце и крака, опитвайки се да се задържи върху мен. Но стрелбата се засилва и един плътен залп го измита от скалата.
Докато лети надолу, чувам няколко глухи удара в скалите.
И сега вече чувствам липсата му: усещам я в термоядрената огнена топка, която се уголемява в гърдите ми, изпепелява сърцето ми и опърля гърлото ми, и о, боже, о, боже, о, боже, о… боже…
… боже…
14.
Цяла вечност по-късно: носен по течението, се поклащам безнадеждно в обширния безмилостен океан; пред очите ми се движат сенки и чувам гласове — слаби гласове, идващи от неизвестната, непозната вселена, която се простира отвъд обсебилата цялото ми съществуване болка.
Споразумението ни беше абсолютно точно и ясно, казва глас, който звучи едновременно човешки и изкуствено: като звуците, които биха издавали говорещите кукли, ако имаха уста и гърло от плът. Той ще бъде отведен в столицата и екзекутиран. Мечът ще бъде обезопасен.