Империя на бури

По лицето й се търкулнаха сълзи, мълчаливи и безспирни като гнева, който сега вселяваше в чертите й могъща, страховита красота.

– Но май тази вечер късметът не е с теб – каза Елида на илкена, вдигайки брадвата през рамо. Съществото като че ли проплака пред мрачната й усмивка. – Защото само един от вас може да занесе посланието ми. А приятелите ти вече летят към Морат.

Брадвата полетя надолу.

Плът, кости и кръв се пръснаха по камъните.

Тя се надигна над трупа и впи поглед в смърдящата кръв, процеждаща се от врата му.

Лоркан отиде леко сковано до нея и изтръгна брадвата от ръцете й. Не можеше да си обясни как я беше използвала с ранената си китка...

Движението я накара да изпъшка. Сякаш силата, върлувала в кръвта й, беше изчезнала, оставяйки само болка след себе си.

Тя стисна китката си и остана съвършено безмълвна, докато той обикаляше мъртвите илкени, за да отсече главите им и да събере оръжията си.

Гостите на странноприемницата започваха да се раздвижват, да проверяват откъде е дошъл всичкият този шум, питайки се дали е безопасно да излязат навън, за да видят какво се е случило с момичето, което бяха предали, без да им мигне окото.

За част от секундата на Лоркан му хрумна да пререже гърлото на ханджийката.

Но Елида заяви:

– Толкова смърт стига.

Сълзи се стичаха по оплисканите й с черна кръв бузи – пръски кръв, сякаш имитиращи луничките й. Друга кръв, алена и чиста, струеше от носа й надолу към устата и брадичката й и на места засъхваше.

Затова Лоркан пъхна брадвата в ножницата си и я грабна на ръце. Тя не възрази.

Понесе я през обвития в мъгла град към лодката им. Край нея вече се бяха струпали хора, несъмнено дошли да задигнат провизиите им, след като илкените си тръгнеха. Лоркан им се озъби и те се разхвърчаха в мъглата.

Като стъпи на палубата, разлюлявайки я под краката си, Елида пророни:

– Той ми каза, че си тръгнал без мен.

Вместо да я остави, Лоркан я прехвърли в едната си ръка и се зае да отвързва въжето с другата.

– Повярвала си му.

Тя опита да избърше кръвта по лицето си, но изтръпна от болката в ранената си китка – и счупения нос. За него трябваше да се погрижи веднага. По всяка вероятност щеше да остане леко крив завинаги, ала не вярваше да я е грижа.

По-скоро му се струваше, че цял живот ще гледа на него като на доказателство, че се е борила и е оцеляла.

Лоркан най-сетне се реши да я остави – върху щайгата с ябълки, където можеше да я наблюдава. Елида се настани мълчаливо, а той взе греблото и отблъсна лодката от кея, от омразния град, благодарен за прикритието на мъглата, докато се носеха надолу по течението. Навярно можеха да си позволят още два дни по реката, преди да тръгнат по суша, за да се отърсят от врагове, ако такива случайно ги преследваха. За щастие, бяха се приближили достатъчно до Ейлве, че да го достигнат за броени дни пеша.

Когато край тях не остана нищо друго, освен стелеща се мъгла и плисъка на реката по дъното на лодката, Лоркан каза:

– Щеше да забиеш онзи кинжал.