Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Тя не отвърна и тишината се проточи толкова, че го накара да се обърне към щайгата с ябълки.
Елида се взираше във водата и по лицето й се ронеха сълзи.
Лоркан не знаеше как да утешава, да успокоява, не и както на нея й бе нужно.
Затова остави греблото и седна до нея на щайгата. Дървото простена под тежестта му.
– Коя е Манон?
Беше чул повечето от думите на Върнън в онази уединена трапезария, докато залагаше капана си във вътрешния двор, но някои подробности му убягваха.
– Водачката на Крилото на Железни зъби – отговори Елида с разтреперан глас и с думи, възпрепятствани от кръвта, запушила едната й ноздра.
– Тя ти е помогнала да се измъкнеш от крепостта – предположи той. – Затова се скиташе из Оуквалд с вещерски дрехи.
Елида кимна.
– Ами Калтейн? Коя е тя?
Жената, дала й мистериозния предмет, който разнасяше със себе си.
– Любовницата на Ераван... робинята му. Моя връстница. Беше зашил камъка в ръката й, за да я превърне в жив призрак. Тя ни даде време да избягаме с Манон, преди да изпепели по-голямата част от Морат и самата себе си.
Елида бръкна в жакета си, задъхана от сълзите, които още се стичаха по лицето й. Когато извади парче тъмен плат, Лоркан притаи дъх.
Мирисът по него беше женски, непознат – измъчен, тъжен и студен. Ала под него дебнеше друг мирис; мирис, който познаваше и мразеше...
– Калтейн ми заръча да предам това на Селена, не на Елин – обясни Елида, разтреперана от тихи вопли. – Защото Селена... тя й подарила топла пелерина в една студена тъмница. А когато повели Калтейн към Морат, не й позволили да вземе пелерината със себе си, затова тя откъснала това парченце. За да запомни добрината на Селена и да й се отблагодари един ден. Но... що за подарък е това нещо? Какво представлява?
Тя отвори вързопчето, разкривайки тъмно парче камък.
Всяка капка кръв в тялото му изстина и закипя, събуди се и загина.
Елида продължаваше да ридае тихо.
– Що за отплата е това? С мозъка на костите си усещам, че не трябва да го докосвам. Един... един глас ми нашепва да
не си го помислям дори...
Зло. Нещото в красивата й, мърлява ръка беше зло. Не му беше мястото тук... не биваше да е тук...
Богът, бдял над него през целия му живот, се беше отдръпнал в сенките на съзнанието му.
Дори смъртта се боеше от него.
– Скрий го – рече й грубо. – Веднага.
Тя се подчини с несигурна ръка. Чак когато го пъхна отново във вътрешния джоб на жакета си, Лоркан додаде:
– Ела да те почистим. И да се погрижим за китката и носа ти. През това време ще ти разкажа онова, което знам.
Тя кимна, вперила поглед в реката.
Лоркан се пресегна и хвана брадичката й, извъртайки лицето й към себе си. Безнадеждни, притъмнели очи срещнаха неговите. Той избърса една самотна сълза с палеца си.
– Обещах да те браня. И ще удържа на думата си, Елида.
Тя понечи да се изтръгне от ръката му, но той я стисна
малко по-силно, за да задържи погледа й върху себе си.
– Винаги ще те намирам – закле й се той.
Тя преглътна.
– Обещавам – прошепна Лоркан.
***
Елида преся всичката информация, която той й беше дал, докато почистваше лицето й, превързваше китката й с мек плат и бързо, но грижовно намести счупения й нос.
Ключове на Уирда. Порти на Уирда.
Елин държеше единия ключ. И търсеше другите два.
Скоро щеше да търси само един. Защото Елида щеше да й даде своя.
Два ключа – срещу един. Навярно имаха шанс да спечелят войната.
Макар че Елида недоумяваше как би ги използвала Елин, без да се самоунищожи. Но... тя си знаеше работата. Ераван може и да командваше страховити армии, ала Елин притежаваше два от ключовете...
Опита да не мисли за Манон. Върнън беше излъгал, че Лоркан я е изоставил, за да прекърши духа й, да я накара да тръгне с него доброволно. Нищо чудно и Манон да беше невредима.
Нямаше да му вярва, докато не се увереше сама. Докато целият свят не й закрещеше, че Водачката на Крилото е загинала.
Лоркан се върна при носа на лодката, а тя се преоблече в една от неговите ризи, докато кожените й одежди съхнеха. Китката й пулсираше от тъпа, настойчива болка, лицето й също, а и Лоркан я беше предупредил, че най-вероятно окото й ще посинее от счупения нос, но... поне главата й се беше избистрила.
Тя застана до него, гледайки как тласка греблото по тинестото речно дъно.
– Аз убих онези същества.
– Справи се отлично – похвали я той.
– И не съжалявам.
Тъмни, бездънни очи се плъзнаха към нейните.
– Радвам се.
Не знаеше защо – защо изпита нужда да го стори и защо реши, че би струвало нещо за него, но Елида се надигна на пръсти и целуна четинестата му буза с думите: