Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Глупачка! Не ме ли чу как те викам?!
Марта изфъфли нещо. А после чух две звучни плесници — майка ми очевидно я зашлеви първо с дланта, а после и с опакото на ръката си.
— Така! Сега вече ме чуваш! Синьорина Лучана излизала ли е някъде тази нощ? Напускала ли е стаята?
— Не, дожаресо! — започна да протестира нещастната слугиня. — Бяхме на банкета, а после се върнахме тук и оттогава насам си спим!
Чух как майка ми въздъхва облекчено, а след това се опитва да оправдае грубото си нахлуване.
— Стегни се, тъпа пияна краво! Ще наблюдаваш дъщеря ми непрекъснато, чуваш ли?! Не съм ти давала разрешение да спиш! Можеш да спиш утре в каретата, когато дожаресина ще бъде под мое наблюдение! Разбра ли ме?
— Да, дожаресо!
През цялото това време се правех на дълбоко заспала, но едновременно с това бях цялата в слух. Незнайно защо, но отново останах с озадачаващото впечатление, че майка ми наистина ме обича и че е еднакво разтревожена както от вероятността да съм я шпионирала, така и заради моята безопасност. Тази жена наистина беше странна смесица от емоции. Но най-много ме беше страх да не дойде отново при мен и да приседне до „спящото“ ми тяло, както бе сторила вече веднъж. Защото, ако погали влажната ми коса или дори целуне горещата ми буза, както беше направила във Венеция, с мен беше свършено. Но, от друга страна, мисля, че познавах майка си достатъчно добре, за да знам, че никога няма да покаже слабост и нежност пред слуга. И се оказах права. Тя излезе от стаята, а моята прислужница се отпусна със стенание на дървената пейка край прозореца, за да ме наблюдава, докато нощта не се превърне в ден. И докато сърцето ми се забавяше и най-сетне започвах да потъвам в сън, почти изпитах съжаление към нея. Почти.
С пукването на розовобузестата зора ние напуснахме Болцано. Докато каретите ни се изнизваха през портите на замъка, забелязах, че ерцхерцогът не беше станал, за да ни изпрати. Не го винях — и аз самата бях спала само два часа. Странните венецианци вече не бяха с нас. Вече знаех, че те ще останат, за да обучат майсторите на монети на Сигизмунд. Майка ми очевидно бе напълно доволна от приключването на работата си тук, защото се отпусна дотолкова, че да си позволи да заспи. Това беше гледка, невиждана от мен досега, гледка, която си струваше да бъде видяна. Спеше си тихо и кротко срещу мен, като младенец. Нито следа от грухтенето и пръхтенето, което идваше откъм посоката на Марта до лявото ми рамо. В съня си лицето на майка ми бе изгубило надменното си изражение и сега тя изглеждаше по-млада от всякога. Дългите й мигли лежаха спокойно върху бузите й, а утринното слънце позлатяваше миниатюрните косъмчета по кожата й, уподобявайки я на кайсиев мъх. Плътните й розови устни бяха леко разделени и разкриваха перленобели зъби, а дългата й коса се бе разстлала по раменете й като булчински воал, златиста под слънчевите лъчи като първия откос ечемик. Не можеше да не й призная на кучката — беше много красива.
Аз се поместих на мястото си, подготвяйки се също за сън, и сребърната монета в ръкава ми ме убоде. Извадих я, за да я огледам. Чувствах се в безопасност край двете спящи жени. От едната страна на монетата зърнах мъжки профил, който познавах много добре, тъй като го бях виждала и му се бях възхищавала в семейната му църква „Сан Лоренцо“ във Флоренция, докато наблюдаваше сватбата на своя съименник.
Това беше благородният профил на Лоренцо Великолепния.
Значи Лоренцо беше онзи, за когото ерцхерцогът и майка ми непрекъснато говореха, без да споменават името му.
Обаче имаше и нещо странно. На главата си носеше собствените си лаврови клони, подредени като слънчевия ореол на Сол Инвиктус, който бях зърнала в Рим. А от другата страна на монетата, отпечатана в среброто, се виждаше една-единствена дума, която разчетох буква по буква: И-Т-А-Л-И-Я.
Италия. Заобръщах монетата в ръката си. Слънцето играеше върху съвсем наскоро изсеченото сребро и отблясъците преминаваха през спящото лице на майка ми. Какво ли беше намислила? И тя, и Лоренцо, и останалите? Италия. Думата не означаваше нищо за мен, но едновременно с това не ми бе съвсем непозната. Бях сигурна, че съм я чувала и преди. Обаче сега бях прекалено уморена, за да тормозя горкия си мозък. Знаех си, че в някакъв момент ще се сетя. Италия. Италия. Думата зазвъня заедно с тропота на колелетата. И-та-лия, И-та-лия, И-та-лия.