Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
Тяхната лодка и двете по-големи бяха спрели на около стотина крачки югоизточно от „Орхидеята“. Щом четиримата гребци в лодката водач загребаха на север, Локи видя как и останалите налегнаха веслата и ги последваха.
Клатушкаха се и се плъзгаха по високите една стъпка вълни. Слънцето беше изгряло и постепенно напичаше. Когато потеглиха от кораба, осмият час на сутринта се бе преполовил. Греблата скърцаха ритмично в жлебовете си. Сега плаваха наравно с „Орхидеята“, а новопоявилият се кораб беше отдалечен на около миля североизточно от тях. Ако флейтът уловеше вятъра, който духаше откъм вложения им капан, и се опиташе да избяга на север, корабът щеше да спусне платна и да го подгони. Ала ако се опиташе да избяга на юг, щеше да се наложи лодките да му пресекат пътя.
— Равел — обърна се Делмастро към Локи. — Ножиците са в краката ти. Виждаш ли ги?
Локи погледна надолу. Под седалката му се подаваше някакъв грозен уред с шарнир и две дървени дръжки, с които се задействаше метална челюст.
— Май че да.
— Лъковете не са ни най-големият проблем. Най-голямата беда ще е, ако спуснат мрежи бръсначи от борда — докато се катерим към палубата, ще бъдем накълцани на парченца. Ако са спуснати такива мрежи, трябва да изрежеш в тях пролука с тези ножици, за да се промъкнем през нея.
— Или да умра, докато се мъча да я изрежа — додаде той. — Май че схванах.
— Но добрата новина е, че спускането на мрежи бръсначи е страшна досада. И ако възнамеряват да пратят лодки и да качват пасажери, няма да ги пуснат изобщо. Ако успеем да се приближим достатъчно, преди да нападнем, те няма да имат време да ги спуснат.
— Какъв е сигналът за нападение?
— Няма да го пропуснеш, повярвай.
7
Замира Дракаша стоеше на десния парапет на квартердека и поемаше чист въздух. Беше огледала през далекогледа приближаващия флейт. По късия и дебел форщевен имаше фино изработена украса, а високите му стени бяха изрисувани с доста своеобразен орнамент в златно и черно. Това беше на добро — щом корабът беше добре поддържан, вероятно на борда му имаше значителен товар и доста парици.
Двама офицери стояха на носа и оглеждаха техния кораб през далекогледите си. Дракаша им заръкомаха, както се надяваше — насърчително, но те не откликнаха.
— Е, добре — измърмори тя. — Много скоро ще започнете да любезничите!
По палубата на флейта, сега само на четвърт миля от тях, щъкаха дребни тъмни силуети. Платната му затрептяха, а корпусът му се издължи пред погледа на Замира — бягаха ли? Не, само убиваха скоростта, обърнаха един-два румба дясно на борд — готвеха се да приближат, но не прекалено. Забеляза отряд с помпа и маркуч в средата на кораба. Те насочиха струята нагоре и намокриха долните платна. Много разумно, когато се приближаваш до пожар в морето.
— Сигнален отряд, готови — нареди тя.
— Ест, капитане — отекна хор от гласове откъм обвитата с дим част на квартердека.
Нейните лодки пореха вълните между двата кораба. Равел, най-отпред с чадъра, приличаше на тънка сребърна гъба с мека бяла шапка. Там беше и Валора, и Езри… По дяволите. Молбата на Езри не й бе оставила избор — или трябваше да се съгласи, или да изглежда като глупачка в очите на помиярската вахта. Имаше да казва някои неща на това дребосъче… ако боговете дадат благословията си на Замира и върнат жива лейтенанта.
Тя огледа офицерите на флейта, които се бяха преместили от носа на левия парапет. Доста едри, както изглеждаше, и доста дебело облечени за тази жега. Очите й вече не бяха като преди двайсет и пет години… дали не се оглеждаха изпитателно взаимно през далекогледите?
— Капитане? — обади се един моряк от сигналния отряд.
— Задръж — нареди тя. — Задръж… — Всяка секунда съкращаваше разстоянието между „Орхидеята“ и нейната жертва. Те забавиха ход и завиха, но дрейфът щеше да ги приближи още повече… и още повече. Един от тях посочи с пръст, после хвана другия за рамото и посочи пак. И двамата вдигнаха едновременно далекогледи.
— Ха! — извика Замира. Вече нямаха шанс да се измъкнат. Тя усети как се нахъсва и хъсът влива сила във всяка нейна тръпка и движение. Сякаш половината от годините паднаха от гърба й. О, богове, в момента, в който осъзнаваха колко са прецакани, те винаги ставаха много милички. Замира затвори далекогледа, награби тръбата от палубата и се провикна към целия кораб:
— Стрелците, готови горе! Всички на палубата! Всички на палубата, на десния парапет! Загасете димните бурета!