Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Магията им бе безполезна срещу нея. Цялата беше изкована от желязо. Дори стълбите. Сякаш Морат бе очаквал появата им.
Единствено стонът на рухващ метал ги предупреди, че кулата пада, и ги подтикна да хукнат към бойното поле.
Така се бяха озовали пред портите. А Фенрис и лорд Каол бяха изникнали на парапета със стрелците, атакувайки войниците, спуснали се към Лоркан и Гавриел.
Но с Пумата вече бяха набелязали следващата си цел - тарана, който продължаваше да блъска все по-уязвимите порти. И докато стрелците ги прикриваха от парапета, двамата си запроправяха път с мечове към него. А после изклаха войниците от двете му страни, докато той не се стовари на земята, погълнат от вълната Валги, които им налетяха.
Дъхът на Лоркан беше монотонен ритъм в тялото му, държеше го нащрек сред нарастващата планина от трупове наоколо.
Трябваше да удържат портата само докато хаганската армия надвиеше моратската.
Свиреп вятър се спусна откъм парапетите, присъединявайки се към танца на смъртта, изтръгвайки въздуха от дробовете на атакуващите ги войници, въпреки че Белия трън несъмнено продължаваше да се бие в крепостта.
Лоркан отново загуби представа за времето. Съвсем смътно съзнаваше, че слънцето се издига все по-нависоко в небето.
А хаганската армия напредваше сантиметър по сантиметър през равнината.
Неудържимата ѝ мощ помогна на руките да издърпат обсадните стълби от крепостната стена. Лорд Каол се провикна към него и Гавриел да се доберат до някоя от малкото останали прави стълби и веднага да се качват горе.
Гавриел се подчини, съзирайки желязната стълба, разчистена от моратски войници, която им държаха, за да се изкачат до най-близкия парапет.
Ала хаганските сили наближаваха. И нещо нашепваше на Лоркан да се бие, не да бяга.
Той се вслуша в гласа. Дори не извика на Гавриел, стигнал до средата на стълбата, преди да се хвърли в боя.
Роден бе да воюва. Независимо на каква кралица служеше - била тя елфическа, валгска или човешка, - за това беше обучен. И една част от него вечно го тласкаше към битки.
Започна да си разчиства пътека към прииждащата хаганска войска. Някои моратски войници бягаха от меча му, други падаха още преди да го достигнат, погубени от магията му.
Скоро. Съвсем скоро щяха да възтържествуват и бойната песен в кръвта му щеше да стихне.
Част от него не искаше разиграващото се наоколо да свършва, макар и тялото му вече да плачеше за почивка.
Само че какво щеше да му остане след битката?
Нищо. Елида му го беше изяснила. Обичаше го, ала се мразеше заради това.
Лоркан и бездруго не я заслужаваше.
А тя заслужаваше мирен, щастлив живот. Нещо напълно непознато за него самия. Стори му се, че го бе зърнал през месеците, докато пътуваха заедно, преди всичко да отиде по дяволите, но вече знаеше, че не му е писано да живее така.
Ето защо бойното поле, тази гибелна песен... Единствено те му оставаха. Само на тях можеше да се радва.
Златните шлемове на хаганската армия се избистряха все повече и повече пред погледа му, огнените им коне препускаха неустрашимо. С по-внушителен легион не бе воювал в никоя земя на простосмъртни. И на безсмъртни дори.
Заслушан в гибелната песен, Лоркан спусна магическите си щитове. Не искаше да му е лесно. Искаше да усети всеки удар, да гледа как животът на врага се изцежда под меча му.
Не го интересуваше как ще приключи. Така или иначе, никой не го бе грижа дали ще се върне жив в крепостта. Затова, без да трепне, той посрещна атаката на десетината войници, които му се нахвърлиха.
И навярно заслужаваше онова, което го сполетя. Заслужаваше го заради жалките си мисли, заради безразсъдството да свали щитовете си.
Както умело изпращаше моратската паплач при злия им създател, ухилен, макар и да вкусваше гнусната им кръв, плиснала във въздуха, иззад гърба му проблесна метал.
Лоркан се завъртя с вдигнат меч, но твърде късно.
Валгският войник вече замахваше със своя. Лоркан се изви и изрева от болка, когато острието разсече плътта по продължение на гръбнака му. Не носеше броня - не бяха намерили размер, подходящ за едрите им тела.
Валгът атакува отново, по-сръчен от събратята си. Навярно мъжът, чието тяло бе обсебил, имаше добри бойни умения и демонът се възползваше от тях.
Лоркан дори не съумя да вдигне меча си, преди войникът да забие своя в корема му.
Лоркан се стовари на земята и мечът му издрънча до него. Мразовита кал засмука лицето му, сякаш щеше да го погълне целия. Да го завлече надълбоко в тъмните недра на кралството на Хелас, където му беше мястото.