Кралство на пепелта

Впечатли ни!, беше я предизвикала Хасар.

Така и щеше да стори. . Затова взе златната броня и бойната си корона. Изчака зората, изчака обсадната кула да се блъсне в крепостната стена и чак тогава се развихри.

За да запази духа на войниците, да заличи страха, надничащ от очите им.

Да покаже на хаганските наследници способностите си. Не като заплаха, а като напомняне.

Тя не беше просто беззащитна принцеса. Никога не се бе чувствала така.

Гоодрин пееше с всеки размах, умът ѝ бе студен и режещ като острието му, преценявайки всеки вражески войник, оръжието му, за да го надвие възможно най-ефективно. Съзнаваше смътно, че Роуан се бие до нея, а Гавриел и Фенрис поддържат левия ѝ фланг.

Но съвсем ясно виждаше как простосмъртните войници скачат с яростни викове в боя. Бяха оцелели досега. И в тази битка нямаше да загинат. А хаганските наследници щяха да разберат на какво са способни.

Тропот на препускащи копита заглуши шумотевицата на сражението и мечът на Каол проблесна в мелето, насочен право към безкрайния поток войници откъм изхода на обсадната кула.

- Бранете лорд Каол! Бранете кралицата!

Колко далеч бяха и двамата от Рифтхолд. От наемната убийца и капитана.

Рояк стрели излетяха от армията отвъд стената, но вълна от ледовит вятър ги пръсна на парчета, преди да достигнат целта си.

Тъмна сянка прелетя край тях и Лоркан се озова пред гърлото на обсадната кула, размахвайки меча си толкова мълниеносно, че Елин почти не го виждаше. Той си проправи път надолу по металния мост, до стълбището отвъд него. Като че възнамеряваше да слезе до бойното поле през гъмжилото от войници по вътрешните рампи на кулата.

Долу отекна зловещ грохот. Морат бяха докарали тарана си.

Елин се усмихна мрачно. Щеше да ги срази до един. После щеше да унищожи Ераван. А накрая щеше да отприщи цялата си сила върху Майев.

От отсрещния край на полето хаганската армия продължаваше да тласка врага към крепостните стени. Стъпка по стъпка.

Повече никога нямаше да се чувства беззащитна. В плен.

Смъртта звучеше като мелодия в кръвта ѝ, всяко нейно движение бе танц, докато потокът войници откъм кулата стихваше малко по малко. Сякаш Лоркан наистина се спускаше през вътрешността ѝ. Валгите, които успяваха да минат покрай него, срещаха острието ѝ и това на Роуан. Златистата коса и двата меча на Гавриел проблеснаха сред касапницата по моста и той също си проправи път до кулата.

Елин нямаше представа как Лоркан и Пумата смятаха да я обезвредят. Не си позволи да се замисля върху това.

Не и в този вихър на сеч, кръв и парещ дъх. На свобода.

Дълги, дълги години смъртта бе нейно проклятие, дарование и приятел. Радваше се да я посрещне отново под златното утринно слънце.