Колелото на Осхайм [bg]

Докато Снори тича насреща му, воинът остава на място. Носи несъразмерно голяма раменна броня от черно желязо с шипове и затворен шлем с наличник, в който има само тесен процеп за очите и дупчици около устата. Черни железни ленти опасват гърдите му над дебела кожена ризница с подплънки. Железни пластини са пришити към кожените му панталони, за да пазят краката му. Всяка част от доспехите му носи признаци на битка: ярки резки, тъмночервени петна, очукан метал, разкъсана кожа.

Между тях остават още двайсет метра. Воинът надига брадвата си. Десет. Воинът накланя глава.

— Снори?

Пет. И воинът пуска брадвата да падне.

Изпълнен с бойна ярост, Снори замахва със своята брадва в обезглавяваща дъга, влагайки силата и на двете си ръце в острата като бръснач стомана. В последния момент разумът взема връх над мускулите и с пъшкане той забавя удара, като успява да го лиши от голяма част от мощта му. Острието на Хел улучва металната яка на воина и изтръгва от нея остър звън, преди да се отпусне.

— Снори? — Ръцете в бронирани ръкавици посягат да задърпат непохватно наличника на шлема.

Снори сваля брадвата и се подпира на нея, диша тежко.

Наличникът се вдига.

— Тут?

— Знаех си, че ще дойдеш. — Тутугу се усмихва. Брадата му я няма, лицето му е разранено на мястото, където е изскубната. Червеният срез от ножа на Едрис Дийн все още бележи гърлото му, лицето му е бледо. Очите му обаче — очите му греят от радост. — Знаех си, че ще успееш.