Раково отделение

Олег трепна. Не знаеше тези стихове, но в тях дишаше онази потресаваща, несъмнено жива плът, животът на която е вдъхнат от автора и истината.

А Шулубин вдигна големия си пръст.

— За глупака място не се е намерило в стиха. Макар именно Пушкин да е знаел, че се срещат и глупаци. Не, на нас ни е разрешено да направим избора си сред тези три категории. И след като съм повече от сигурен, че не съм лежал в затвора, както и че не съм бил деспот, тогава… — усмихна се Шулубин, — тогава значи съм…

Закашля се толкова силно, че се заклати напред-назад.

— Мислите ли, че такъв живот е по-лек от вашия? Цял век бях в лапите на страха, а сега бих бил щастлив да сменя мястото си с вашето.

Също като него и Костоглотов, прегърбен и наведен напред, седеше на ниската пейка като качулата птица на стобора.

Пред тях на земята сенките им сякаш също се люлееха.

— Не, Алексей Филипич, това е прекалено прибързана присъда. Прекалено жестока. Смятам за предатели онези, които са писали доноси и са свидетелствали. Такива също са милиони. Ако приемем, че на двама или най-много трима се пада по един доносник, колко ще излязат? Милиони! Но да записваш всеки в числото им, е следствие на прекалено прибързано решение. Прибързал е и Пушкин. Ако бурята кърши дърветата, а тревата само се огъва, нима трябва нея да обвиним, че е предала дърветата? Всеки си има свой живот. Вие самият казахте: да се оцелее, е народен закон.

Лицето на Шулубин толкова се сгърчи, че очите му почти изчезнаха; изглеждаше като слепец без големите си очи.

После ги отвори и Костоглотов отново видя онази дъга с тютюнев цвят, заобиколена от зачервеното бяло, но сега очите му изглеждаха като измити.

— Значи облагородена стадност? Страхът да останеш сам? Извън колектива. Това не е нова теория. Още през шестнадесети век Френсис Бейкън е създал учение за идолите. Говорил е, че хората не са склонни да живеят, като се ръководят се от чистия си опит, че им е по-лесно да го засенчат с предразсъдъци. Именно тези предразсъдъци са идолите. Идолите на рода, както ги е наричал Бейкън. Идолите на пещерата…

Каза «идолите на пещерата» и Олег ясно си представи голяма дупка с огън в средата, изпълнена с дим; диваците пекат месо, а в тъмния ъгъл, почти невидим, стои син идол.

— … Идолите на театъра…

Но къде е идолът? Във вестибюла? Зад завесата? Не, по-прилично би било да се намира на театралната сцена или в центъра на парка с езерцето.

— А какви са идолите на театъра?

— Те са изградени от авторитетните чужди мнения, до чиято помощ човек прибягва, когато не може да си обясни онова, което самият не е преживял.

— О, това толкова често се случва!

— А понякога, макар самият да го е преживял, на човек му е по-удобно да не си вярва.

— И такива съм виждал…

— А още идолите на театъра означават и неумереност в приемането на доводите на науката. С една дума, това са доброволно приеманите заблуждения на останалите.

— Добре казано! — оживи се Олег. — Доброволно приемани заблуждения на другите! Така е!