Колието на кралицата

— Тогава, докторе?

— Ще погубите младия мъж, госпожо.

— Наистина, докторе, изненадана съм от държането ви. Да погубя този млад мъж! Аз ли съм причината той да е луд?

— Ако сега вие не сте причината — продължи, повдигайки рамене докторът, — ще бъдете по-късно.

— Ами дайте съвет, то е част от вашата професия — каза по-меко кралицата.

— Значи ли да дам предписание?

— Да, ако искате.

— Ето. Нека младежът бъде лекуван с балсам или с меч, нека жената, чието име произнася, всеки миг го убива или лекува.

— Пак с вашите крайности — прекъсна го кралицата, станала отново нетърпелива. — Убива… лекува… големи думи! Можеш ли да убиеш някого със строгост? Може ли да се излекува с усмивка някой луд клетник?

— Е, ако не вярвате и вие — каза докторът, — не ми остава нищо друго, освен да представя на Нейно величество моите най-смирени почитания и да си тръгна.

— Нека видим най-напред отнася ли се това за мен!

— Не зная и не искам да знам нищо. Повтарям ви само, че господин Дьо Шарни е разумен луд и че разсъдъкът му може да го направи безумец и да го убие, а лудостта може да го направи разумен и да го излекува. Ако желаете да избавите този палат от викове, бълнувания и от скандал, вие трябва да направите избор.

— Какъв?

— Е, какъв? Аз само изготвям рецепти, а не давам съвети. Сигурен ли съм, че чух това, което чух, че видях това, което очите ми видяха!

— Хайде, предположете, че ви разбирам. Какво ще произлезе от това?

— Две щастия: едното, най-доброто за вас, както и за всички ни, е, че болният, улучен в сърцето от този сигурен кинжал, наречен разсъдък, ще види, че започналата сега агония вече свършва. Другото… е, добре, другото… Госпожо, извинете ме, сбърках, като видях два изхода в този лабиринт. За Мария-Антоанета, за кралицата на Франция, има само един.

— Разбирам ви, говорихте чистосърдечно, докторе. Жената, заради която господин Шарни е загубил разсъдъка си, трябва да му го възвърне волю-неволю.

— Много добре! Така е.

— Тя трябва да има смелостта да иде и да разруши неговите мечти, да стъпче змията, която се е свила дълбоко в душата му и го измъчва.

— Да, Ваше величество.

— Предупредете някого, госпожица Дьо Таверне например.

— Госпожица Дьо Таверне? — попита докторът.

— Да, ще уредите всичко, раненият да ни приеме както трябва.

— Готово, госпожо.

— Без никакво щадене.

— Необходимо е.

— Но — каза тихо кралицата — по-тъжно е, отколкото си представяте, да се отиде така и да се потърси живота или смъртта на един човек.

— Точно това правя всеки ден, когато започвам да лекувам неизвестна болест. Ще лекувам ли с лекарство, което унищожава болестта, или с лек, който убива болния.

— Вие, вие сте, разбира се, за това да се убие болният, нали? — попита, потръпвайки, кралицата.

— Е! — отговори мрачно лекарят. — Все пак тогава би умрял един човек за честта на кралицата. Колко умират всеки ден от прищявката на краля? Хайде, госпожо, нека отидем!

Кралицата въздъхна и последва стария доктор; не успяха да открият Андре.

Беше единадесет часът сутринта. След като прекара в бълнуване една ужасна нощ, Шарни, облечен, спеше в едно кресло. Слабият отблясък на деня едва преминаваше през грижливо затворените капаци на прозорците. Всичко беше подготвено така, че да предпази болния от нервното дразнене, първоначална причина на неговото страдание. Докторът бе решил да нанесе силен удар и нямаше да отстъпи пред кризата, която можеше да убие болния. Вярно е също, че тя можеше и да го спаси.