Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
След като харчеше суми, каквито всъщност не можеше да си позволи, то можеше да извика и самата книга, реши тя. Беше малко по-скъпа от нормалното, тъй като очевидно бе претъпкана с илюстрации, но щом Сюзън й бе оставила някакъв ключ към загадката, тя щеше да го намери, за Бога.
Когато изсуши косата си, книгата вече се беше появила в системата й.
Ако „Палеолитна Мезоамерика“ представляваше някакво съобщение от Сюзън ван Блийк, тя не разрешаваше загадката от пръв поглед. Книгата явно не беше нищо повече от труд по популярна антропология на тема древната история на Централна Америка и Мексико. Провери показалеца за нещо, което би могло да бъде от значение, но не откри нищо необикновено. Прегледа и текста. Цветните снимки на руините и предметите, останали от ацтеките и майте, бяха поразителни — особено я впечатли един череп, направен изцяло от нефрит, и някои от изключително сложните гравюри върху камък, изобразяващи богове с лица на цветя и с птичи нокти — но май нищо нямаше връзка с нейния проблем.
Примигваща светлинка привлече вниманието й към другото запитване. В никой от обикновените международни указатели не се беше появило лице на име Мартин Дерубен. Рени се обади в политехниката и се включи към значително по-всеобхватните търсещи устройства на училището — щом щеше да си навлича белята, то поне трябваше да се възползва най-пълноценно от всичко, докато още можеше, — върна се към книгата на Атаско и трескаво затърси нещо, което би могло да свърже текста или снимките с тайнствения град. Все така не й вървеше и тя взе да се пита дали смачканото листче не е било просто някоя стара записка на Сюзън. Започна пак от предговора и тъкмо четеше за автора, Боливар Атаско, който очевидно беше правил ред интересни неща на ред интересни места, когато баща й се върна от магазина.
— Чакай да ти помогна, татко. — Тя остави комуникатора на леглото си и посегна да поеме торбите. — Взе ли ми още болкоуспокояващи?
— Взех, взех — отвърна той така, сякаш пазаруването беше някаква област, в която цял живот е бил недооценен специалист, а не нещо, което току-що бе свършил за втори или може би за трети път в съзнателния си живот. — Взех ти и болкоуспокояващите, взех ти и другите работи. Тия в магазина са откачени. Карат те да чакаш на опашка дори само за няколко дреболии.
Тя се усмихна.
— Ял ли си?
— Не — намръщи се той. — Забравих да сготвя.
— Ще ти приготвя нещо. Утре обаче ще трябва да си приготвиш закуската сам, защото ще излизам рано за работа.
— И защо така?
— Защото това е единственият шанс да поработя в лабораторията, без да ме безпокоят.
— Изобщо не се задържаш вкъщи, момиче — тръшна се той на леглото си с намусен вид. — Все ме оставяш сам тука.
— Опитвам се да направя нещо за Стивън, татко. Много добре знаеш. — Удържа се да не се намръщи, когато извади стека и шестте бири и ги бутна под масата, после повдигна халата си, коленичи върху грубото сезалово чердже и затърси вакуумирания пакет с меденото брашно. — Работя много.
— Правиш нещо за Стивън на работа?
— Да, опитвам се.
Докато пържеше палачинки върху двойния халогенен миникотлон, баща й придърпа нейния комуникатор в скута си и прехвърли няколко страници от „Палеолитна Мезоамерика“.
— Това пък какво е? Цяла книга за някакви си мексиканци. Тия ли бяха, дето вадели човешки сърца и ги ядели?
— Предполагам — погледна го тя бегло. — Да, ацтеките са извършвали човешки жертвоприношения. Но все още не съм успяла да я прегледам. Може би Сюзън ми я е оставила.
— Хм… — изсумтя той и затвори книгата. — Богата бяла жена, голяма стара къща — и ти оставя само някаква си книга?
Рени вдигна очи към тавана в знак на раздразнение.
— Това не е… — Тя въздъхна и подхвърли палачинката в тигана. — Татко, Сюзън си има роднини. Те ще наследят имуществото й.
Баща й намръщено се втренчи в книгата.
— Каза, че не са дошли в болницата. Като тръгна да умирам, по-добре ела да ме видиш в болницата, момиче. Иначе… — Той млъкна и се замисли, после се разсмя и разтвори ръце, за да обеме стаичката и оскъдната покъщнина. — Иначе всичко това ще отиде при някой друг.
Тя се огледа — отначало не разбра, че той се шегува. После се разсмя на шегата, но беше изненадана.
— Ще дойда, татко. Много ми е неприятна мисълта, че всичко това, което толкова обичам, може да отиде у някой друг.
— Тогава хубавичко го запомни.
Доволен от себе си, той се изтегна на леглото и затвори очи.