Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Но първо трябваше да се докарат нещата докрай, да се открият улики срещу англичанина. Ако това се осъществи, ще се стигне до решително посрамване на Британия и до пълна победа на руските интереси. Това не беше шега — убийството на великия човек бе уредено от английския резидент! Като нищо може да се стигне и до скъсване на дипломатическите отношения.
Ако пък Булкокс успее да се измъкне сух от водата (а засега май не се виждаше за какво може да бъде хванат), щяха да се задоволят с изобличаването на Суга. Пак не е никак малко.
Дали да докладва на Доронин, или да почака? Май че е рано. Добре ще е първо да опита да хване натясно достопочтения, а за целта вероятно ще трябва да се използват не съвсем дипломатически методи. Впрочем имаше и още едно обстоятелство, несъществено от гледна точка на голямата политика, но твърде важно за Фандорин. Точно тоя деликатен проблем от частно естество не му даваше мира, докато погледът му се плъзгаше по блестящите от слънцето оризови полета.
Асагава внезапно отвори очи и замислено каза, сякаш не се събуждаше току-що от сън, а споделяше резултат от аналитичен размисъл:
— А тоя подлец Онокоджи нарочно ни прати в капана.
— Какво ви кара да мислите така?
— В архива нямаше папка „Онокоджи“.
Фандорин присви очи:
— Искате да кажете, че нинджите са изпълнили поръчката докрай? Че са проникнали в архива и са откраднали папката с компромати?
— Щом ние съумяхме да открием лоста, шиноби със сигурност също са го открили. Те са много по-опитни от нас в подобни случаи, пък са и по-предпазливи. Ако са действали двама, едва ли са влезли в тайната стаичка заедно, както постъпихме ние, ами единият е останал да пази отвън.
— Защо тогава не са откраднали целия архив? Той би представлявал мощен инструмент за влияние в ръцете им. В края на краищата тайните струват много пари!
Инспекторът изгледа събеседника си с учудване:
— Какво говорите? „Невидимите“ убиват, крадат, шпионират, но не се занимават със сплашване и изнудване! Това противоречи на техните традиции и кодекса на честта!
Ераст Петрович действително бе забравил, че в Япония всеки срещнат, дори най-долният злодей, непременно има някакъв кодекс. В това имаше нещо успокоително.
— Значи, Онокоджи си е получил п-папката? Ами да, разбира се. В противен случай нямаше да говори толкова спокойно за архива на Суга. За получаване си я е получил, но не е пожелал да плати на клана Момоти за свършената работа. Знаел е, че няма да отговаря той, а старшият самурай. Князът го е използвал и е обрекъл клетника на смърт.
— За самурая ли говорим сега? — Асагава вдигна юмрук. — Толкова ли не разбирате? Онокоджи е знаел, че ни чака капан, и не ни предупреди. Разчитал е Суга да ни ликвидира! Кълна се, ще му извадя черната душица на тоя негодник!
Душата насмалко да напусне княза без всякаква външна намеса — достатъчно бе да чуе за смъртта на интенданта.
Локстън все още дрънчеше с ключовете, Асагава все още тресеше юмрук пред заключените решетки, а князът вече бе припаднал. Още след първите викове на разярения инспектор („Изненада, а? Мислеше си, че Суга ще ни види сметката, а? Ама излезе обратното!“) Онокоджи скочи от нара, побеля като вар и припадна.
— Я го гледай ти — учуди се сержантът. — Цяла нощ се забавляваше, пееше си френски шансони. Фукаше се, че на сутринта ще е на свобода.
— Вода — помоли кратко Асагава.
Той лисна чашата в лицето на арестанта, плесна го няколко пъти по бузите и потомъкът на феодалите дойде на себе си. Захлипа, затрака със зъби.
— Вие… вие сте го убили? Край, свършено е с мен.
Князът се тресеше така, че главата му заплашваше да прекърши хилавото му вратле. И това май не се дължеше само на липсата на морфин. Онокоджи бе здравата уплашен. Отначало Фандорин реши, че той се страхува от Асагава, от отмъщение за коварството си. Но титулярният съветник бързо разбра, че е бъркал.
Преди всичко арестантът дори и не помисли да извърта. Тъкмо напротив!
— Не ми е хрумнало изобщо, заклевам се! Те казаха, че капанът е изграден много майсторски! Той сам си е виновен — ломотеше князът, хванал Ераст Петрович за ръката, сякаш се оправдаваше, задето капанът не е свършил работа. — Кажете му го, вие му го кажете!
— На кого? — наведе се напред Фандорин. — Непременно ще му кажем, само че на кого?
Онокоджи се удари по устата. Очите му станаха кръгли от ужас.
— На никого! — побърза да каже той. И веднага се опроверга с жален стон: — Край, сега ще ме убие…
— Защото сте станали причина за смъртта на интенданта ли?
Аристократът кимна. Да, тоя няма да си отхапе езика, помисли си вицеконсулът. Нито пък ще се гръмне. Англичанинът май няма да се измъкне.