Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Фандорин изгледа за кратко интенданта и без да спира, се насочи към изхода.
— Къде тръгнахте? — учуди се Суга и скочи на пода. — Гол ли смятате да се движите из управлението? Облечете се. Пък и няма да ви пуснат навън сам. Аз ще ви изведа.
Началникът на полицията скри револвера, показа празните си длани. Един вид, държа си на думата.
Всъщност в намеренията на титулярния съветник не влизаше разходката из полицейските коридори, както го е майка родила. Смисълът на маневрата бе другаде — да отведе интенданта по-далеч от скривалището, а най-вече да го накара да се обърне с гръб натам.
И стана!
Суга гледаше как вицеконсулът навлича мефистофелската си премяна, а междувременно Асагава безшумно се измъкна от вратата и взе генерала на мушка.
„Как ли е решил тоя хитрец да ме убива? — гадаеше Ераст Петрович, докато нахлузваше една гуменка. — Нали по паркета не трябва да остане кръв.“
— Интересен човек сте вие, мистър Фандорин — боботеше Суга с добродушна усмивка под засуканите си мустаци. — Дори ми харесвате. Струва ми се, че имаме доста общи неща. И двамата обичаме да нарушаваме правилата. Знае ли човек, съдбата може някой път пак да ни срещне и не е задължително тогава да бъдем опоненти. Сега вероятно ще започне период на охлаждане на отношенията между Русия и Япония, но след петнайсетина-двайсет години всичко ще се промени. Ние ще станем велика сила, вашето правителство ще проумее, че не е възможно да ни манипулира и че трябва да бъдем приятели. И тогава…
Забаламосва ме, разбра Фандорин, който забеляза, че интендантът уж случайно скъсява разстоянието помежду им. Ръцете небрежно сгънати, дланите изнесени напред, сякаш за по-удобно жестикулиране.
Ето какво било. Убийство без кръв. С помощта на джуджуцу или някое друго джуцу.
Титулярният съветник спокойно се взря в лицето на противника и зае отбранителна позиция, както го беше учил Маса: изкара напред полусгънато коляно, изпъна ръце. В очите на Суга пробяга весела искрица.
— Приятно е човек да си има работа с вас — ухили се той и без повече да се крие, се приготви за схватка.
Лявата длан обърната нагоре, дясната ръка, свита в лакътя, се крие зад гърба, едното стъпало виси във въздуха — направо като танцуващият Шива. „Това пък джуцу откъде ми се стовари на главата?“, въздъхна вицеконсулът.
— Да видим колко струвате в двубой — измърка почти нежно полицейският генерал.
Но до двубой, слава Богу, не се стигна.
Асагава, издебнал удобния момент, с два скока преодоля разстоянието, което го отделяше от интенданта и го халоса по тила с дръжката на револвера. Чисто удоволствие беше да наблюдаваш виртуозните действия на потомствения йорики. Той не остави омекналото тяло да се свлече на земята — отмъкна го до креслото и го настани в него. С едно движение измъкна въжето, омотано на кръста, бързо завърза китките на Суга за облегалките, а глезените му за краката, набута в устата на арестувания мундщук — вече познатото на Фандорин хами. Не бяха минали и двайсет секунди, а злосторникът вече бе опакован по всички правила на японското полицейско изкуство.
Докато интендантът примигваше в опити да дойде на себе си, победителите се съвещаваха какво да правят по-нататък. Дали да извикат дежурния офицер, или да изчакат утрото, когато сградата се напълни с чиновници? Ами ако дежурният се окаже човек на Суга?
Мучене откъм креслото прекъсна дискусията. Генералът бе дошъл на себе си и клатеше глава, явно искаше да каже нещо.
— Не, няма да извадя това хами — рече Асагава. — По-добре да постъпим ето така. — Той завърза дясната ръка на пленника при лакътя, но освободи китката. Бутна под ръката на интенданта лист хартия, натопи в мастилницата перо: — Пишете.
Суга заскърца с перото, зарони черни капки по пода и с широк почерк написа нещо от горе на долу.
— „Оставете ме да умра“ — преведе инспекторът. — Как ли пък не! Подъл предател! Ще си понесеш целия позор и отсечената ти глава ще стърчи на кол.
Ераст Петрович бе настроен по-миролюбиво, макар и не много.
— Схемата — напомни той. — Да каже кой е отбелязан с главното кръгче и да си мре на воля колкото си иска. Щом е решил, ще свърши със себе си и в затвора, не можете да му попречите. Ще си строши главата в стената като Сухоръкия или ще си отхапе езика като Гърбавия.
Асагава изсумтя и без желание отиде да донесе схемата. Върна се, бутна загадъчния лист под носа на интенданта.
— Казваш кой е начело на заговора и ти позволявам да умреш. Още сега. Съгласен ли си?
След дълга, дълга пауза Суга кимна.