Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Все още ли предлагаш да ме арестуваш? Приемам, че затова си отвлякъл Якоб.
— Наистина си помислих, че ще те изкара от скривалището ти, да. Но чак да те арестувам? Може би ще можем да се договорим.
— Продължавай.
— Но преди това — желаеш ли освежителни напитки, или първа помощ? Виждам, че си ранена и сигурно си изморена. Мога да изпратя моя роб — при тези думи той щракна с пръсти към мен — да донесе, каквото си поискаш: храна, силни вина, тонизиращи напитки… Поискай и ще стане!
Тя поклати глава.
— Не искам нищо от магическата ти мръсотия.
— Сигурно имаш нужда от нещо? Превръзки? Благоуханни билки? Уиски? Бартимеус може да достави всичко още преди да успееш да мигнеш105.
— Не. — Стоеше с каменно лице и не реагираше на примамките му. — Какво предлагаш? Предполагам, че искаш жезъла?
Цветът на лицето на Натаниел леко се промени; вероятно беше объркан от прямотата й, понеже магьосниците рядко бяха честни и директни. Той кимна бавно.
— У теб ли е? — Тялото му бе сковано от напрежение; не дишаше.
— Да.
— Можем ли да го вземем бързо?
— Да.
Чак сега издиша.
— Добре. Добре. Тогава чуй предложението ми. Долу ме чака кола. Заведи ме до местонахождението на жезъла и ми го предай. След като е в ръцете ми, ти и Хирнек ще бъдете заведени където си поискате. Тази амнистия ще продължи един ден. Предполагам, че ще искате да напуснете страната и това ще ви даде време да го направите. Обмисли внимателно думите ми! Това е чудесно предложение за толкова голям предател като теб. Други от правителството, както вече видя, не биха били толкова любезни.
Момичето не беше убедено.
— Как мога да съм сигурна, че ще си спазиш обещанието?
Той се усмихна, махна една прашинка от ръкава си.
— Никаква. Ще трябва да ми се довериш.
— Едва ли.
— Какъв избор имате, госпожице Джоунс? До известна степен вече сте поставена натясно. Един безжалостен демон ви пази…
Тя се огледа объркано. Аз се изкашлях.
— За мен става дума — казах.
— … а ще трябва и да се преборите с мен — продължи господарят ми. — Аз няма да ви подценя втори път. Всъщност — добави той, сякаш току-що му бе хрумнало, — любопитен съм да разбера източника на магическата ви защита. Наистина съм много любопитен. Откъде я имате? Кой ви я даде? — Момичето не каза нищо. — Ако споделите тази информация с мен — каза Натаниел, — ако говорите откровено за времето, прекарано в съпротивата, ще направя нещо повече от това да ви освободя. — Сега той пристъпи напред, протегна длан и я докосна по ръката. Тя трепна, но не се отдръпна. — Мога да ви дам и богатство — рече той. — И положение, по-високо от най-смелите ви мечти. Обикновени като вас — с акъл, смелост и повечко заложби — могат да спечелят ключови роли в сърцето на правителството, позиции с истинска власт. Това не е тайна. Ежедневно ще работите с великите в нашето общество и ще научите такива неща, че свят ще ви се завие. Мога да ви измъкна от скучния ви живот, да ви дам да погледнете във великото минало, в дните, когато магьосниците императори са управлявали света. Тогава можете да станете част от нашата собствена велика история. Когато спечелим сегашните войни, например, ще основем нов колониален център в Америка и ще се нуждаем от интелигентни мъже и жени да подсилят волята ни там. Говори се, че там ще се спечелят огромни земи, госпожице Джоунс, обширни пространства, на които има единствено зверове и диваци. Представете си се като една от великите дами в империята…
Сега тя се отдръпна; дланта му се изплъзна изпод ръката й.
— Благодаря, но не мисля, че това ще ми подхожда.
Той се намръщи.
— Жалко. А първото ми предложение? Приемаш ли?
— Искам да говоря с Якоб.
— Ето го. — Магьосникът се отдръпна небрежно малко встрани. Аз също отстъпих. Момичето се приближи до Хирнек.
— Наистина ли си добре? — прошепна тя. — Толкова си мълчалив.
Фолиотът отпусна захвата около гърлото му, но изви ноктите си пред лицето му като нежно напомняне. Той кимна слабо.
— Добре съм. Добре.
— Ще приема предложението на господин Мандрейк. Имаш ли да кажеш нещо? — Последва съвсем слаба усмивка.
— Не, не, Катлийн. Можеш да му се довериш.
Тя се поколеба, кимна и се обърна.
— Много добре тогава, господин Мандрейк, предполагам, че не искате да отлагате повече. Къде е колата ви? Ще ви заведа при жезъла.
По време на пътуването Натаниел представляваше истинска смесица от емоции. Вълнение, безпокойство и очевиден страх, неприятно примесен със самообладанието му; не можеше да седи на едно място, местеше се на седалката си, постоянно се обръщаше да погледне през задния прозорец към отминаващите светлини на града. Отнасяше се към момичето с комбинация от угодническа любезност и едва прикрито презрение, задаваше нетърпеливи въпроси в един момент и произнасяше прикрити заплахи в следващия. За разлика от него, останалите в колата бяхме сериозни и мълчаливи. Хирнек и Кити гледаха строго напред (Хирнек все още бе с фолиота, впит в лицето му), докато шофьорът зад стъклото бе превърнал флегматичността в истинско изкуство106. Аз — въпреки че бях принуден от липсата на място да приема формата на едно стоическо морско свинче, свито между обувката на момичето и жабката, — бях както обикновено величествен.
105
Това също беше леко пресилено освен ако нямате особено бавни и ревматични очи, на които им отнема известно време да се отворят. Ако ми се даде точна команда и временно освобождаване от настоящата ми заповед, аз определено мога да се дематериализирам, да се материализирам другаде, да намеря необходимите предмети и да се върна, но няма как това да не отнеме няколко секунди — или повече, ако предметите се намират трудно. Не мога просто да измъквам неща от въздуха. Глупаво е.
106
Парче дърво с островърха шапка би имало повече енергия и индивидуалност.