Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Просто тръгвай, мамка му!
Лош късмет, продължаваше да мисли Джизал. Че победи Бремър дан Горст в Турнира и Баяз избра него да дойде на това пътуване. Лош късмет, че въобще се хвана с тази работа с фехтовката. Лош късмет, че баща му избра него да постъпи в армията, вместо да седи и да не прави нищо по цял ден като братята си. Странно как навремето всичко това му изглеждаше като добър късмет. Понякога е трудно да направиш разлика.
Джизал се дотътри до коня си, хвана рога на седлото и с мъка го възседна. Лонгфут и Деветопръстия вече бяха на конете. Баяз мушкаше с разтреперани ръце жезъла на мястото му отстрани на седлото. Някъде зад тях в града заби камбана.
— Мили боже — каза Лонгфут, загледан с ококорени очи през множеството от статуи. — Мили боже.
— Лош късмет — промърмори Джизал.
— Какво? — Феро го погледна изпитателно.
— Нищо. — Джизал стисна зъби и заби шпори в хълбоците на коня.
Няма такова нещо като късмет. С тази дума идиотите обясняват последствията от собственото си безразсъдство, себелюбие и глупост. Най-често лош късмет означава лоши планове.
Ето го и доказателството.
Тя предупреди Баяз, че в града има нещо, нещо друго освен нея и петимата бели глупаци. Предупреди го, но той не искаше да чуе. Хората чуват онова, което искат да чуят. Идиоти.
Погледна към другите. Кай на капрата на подскачащата каруца, стиснал здраво юздите, приковал присвити очи в пътя. Лутар, озъбен, седнал стабилно на седлото с маниера на опитен ездач. Баяз, стиснал зъби, изпит и пребледнял, вкопчен в юздите с мрачно изражение на лицето. Лонгфут, непрекъснато надзъртащ през рамо с облещени от страх и безпокойство очи. Деветопръстия, подскачащ на седлото, запъхтян, загледан повече в юздата в ръцете си вместо в пътя отпред. Петима идиоти и тя.
Чу ръмжене и видя създанието, приклекнало на един от ниските покриви. Не беше виждала подобна твар — изгърбена маймуна с дълги криви крайници. Само дето маймуните не хвърлят копия. Проследи с поглед полета на дългия прът. Заби се с глух удар в ръба на каруцата. Остана там да се поклаща, докато групата отмина с тропот по разбитата улица.
Това копие може и да пропусна целта, но сред руините отпред имаше още от тези твари. Феро ги виждаше как се движат в сенките на порутените сгради. Притичваха по покриви, надничаха от изронените прозорци и зеещите врати. Изкуши се да пробва лъка си срещу тях, но после се отказа. Какъв смисъл? Бяха много. Сигурно стотици. Каква полза да убие някоя от тях, като така и така профучаваха и ги оставяха зад гърба си? Само ще си похаби стрелата.
Изведнъж до нея се стовари камък. Тя усети как парче от него прелетя и я одраска по ръката. На мястото се надигна едра капка тъмна кръв. Феро се намръщи, приведе глава и се сниши над гърба на коня. Няма такова нещо като късмет.
Но няма и смисъл да предоставяш на врага по-удобна мишена.
Логън си мислеше, че отдавна е оставил шанка зад гърба си, но след първоначалния шок, който изживя при срещата с онзи в голямата зала, вече не беше толкова учуден от ставащото. Трябваше да се досети, че така ще се случи. Само приятелите остават в миналото. Враговете винаги те следват по петите.
Сега камбаните биеха отвсякъде, руините кънтяха от звъненето им. То се забиваше в главата му, надмогваше тропота на копита, писъка на колелата на каруцата и вятъра в лицето му. Ек на камбани, далечен, близък, отпред и отзад. Сградите летяха покрай него, пълни с опасност сиви очертания.
Нещо профуча, отскочи от паветата и се завъртя във въздуха. Копие. Чу как друго изсвистя зад гърба му. Видя трето, което се плъзна и изтрака по пътя отпред. Преглътна мъчително, присви очи и се опита да не мисли как следващото се забива в гърба му. Но се оказа прекалено трудно. Всичките му сили отиваха да се държи на гърба на коня.
Феро се обърна и му изкрещя нещо през рамо, но думите й потънаха в шума. Той поклати глава и тя посочи рязко напред. Тогава разбра. Приближаваха в стремителен галоп към широка пукнатина в пътя. Устата на Логън зина почти колкото този процеп. Той изхълца от ужас.
Опъна силно юздата и копитата на коня му се хлъзнаха и занесоха настрани по древните павета, докато животното се опитваше да завие рязко вдясно. Седлото се лашна на една страна, но Логън успя да се задържи. Павета се сляха в сива мъгла пред очите му. Ръбът на бездната остана вляво, само на няколко крачки от препускащия кон. От него напряко на пътя тръгваха тесни пукнатини. Логън усещаше, че останалите са наблизо, чуваше виковете им, но не различаваше думите. Беше прекалено зает да се люшка и мята върху коня си, вкопчен с всички сили в юздата. Не спираше да шепне: