Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Старецът се огледа изплашен и прошепна:
— Не трябваше да влизаме тук! Това е храмът на Веста и тук живее нимфата Егерия43, с която е имал право да се среща единствено лукумонът, живял някога в Рим. Ние, етруските, наричаме нимфата Бегоя…
Аз клекнах и докоснах с пръсти студените води на езерото. Напръсках лицето и дрехите си, след което сложих на главата си венеца от бръшлян и казах:
— Хайде да излезем тогава. Готов съм.
Но изведнъж в подземното помещение стана много тъмно. Откъм входа му видяхме силуета на жена, която бе забулена така, че не можех да видя лицето й. Вълнена наметка покриваше цялото й тяло. Виждаха се само върховете на пръстите й и ми беше трудно да определя дали жената е млада или стара. Тя откри лицето си само за миг, странните й очи се вгледаха в мен и тя отстъпи встрани, без да каже нито дума.
Не зная какво точно почувствах в този кратък миг, когато загадъчната жена ме погледна, но щом излязох обратно навън, на слънчевата светлина, аз за първи път усетих безсмъртието си.
Седнахме отново на прага на храма и аз казах:
— Боговете са тук. Те ми носят посланието си.
Авгурът се зави, хвана пастирската си тояга с лявата ръка, а дясната положи на главата ми, увенчана все още с венец от бръшлян. На гърдите ми висеше гирляндата от ясенови цветове. Двамата зачакахме. Изведнъж усетихме лекия полъх на вятъра. Той разхлади разгорещеното ми лице, чух как силно зашумяха листата на дърветата и видях как пред краката ми плавно падна дъбов лист. Отнякъде дочухме крясъка на ято гъски. Пред нас дотича черно куче, душейки земята. То направи кръг и продължи пътя си, следвайки нечия следа. Разбрах, че боговете в надпревара ми показват присъствието си. Някъде наблизо се изтърколи ябълка, а по крака ми запълзя гущер, който скоро падна и се скри в тревата. Сигурен бях, че петима от безсмъртните са ми дали знак. Знаех, че и другите седем са тука, макар да не издаваха присъствието си. Почаках някое време, след което се обърнах към тези от боговете, които ми бяха дали знак за присъствието си:
— Гръмовержецо, познавам те. Волоока, познавам те. Бързонога, познавам те. Родена от пяната, познавам те. Господарке на подземното царство, познавам те.
Авгурът нарече тези пет божества, само едно, от които беше от мъжки пол, с истинските им имена, след което знаменията започнаха.
Откъм реката изведнъж излетя ято диви патици, които се устремиха право на север.
Авгурът каза:
— Ето морето ти.
Един ястреб, който се виеше в небето над нас, внезапно се стрелна надолу, после отново се издигна във висините.
Авгурът каза.
— Ето планината ти.
Появиха се врани, които закръжиха лениво около нас. Авгурът ги преброи и каза:
— Девет години.
По крака ми запълзя черно-жълт торен бръмбар на черни и жълти ивици.
Авгурът каза:
— Ето гроба ти.
И знаменията секнаха. Аз отърсих бръмбара от крака си и казах:
— Представлението завърши, старче. Не ти благодаря за пророчеството, тъй като за такива неща не е нужна благодарност. Тук бяха петима от боговете и само властелинът на мълниите е от мъжки пол. Останалите са женски божества. Те ми дадоха три знака, три знамения, две от тях ми указаха мястото, а третото ми посочи колко дълго още ще продължава пленничеството ми. Но те са само земни богове. Знаменията им се отнасяха само за живота, макар да напомниха и за смъртта, тъй като знаят, че тя е съдбата на човека. Тези божества приличат на обикновени хора, те са свързани с времето и мястото и са обвързани със земята въпреки безсмъртието си. Аз обаче искам да се поклоня на боговете, които са забулени, които са зад мъглите.
Авгурът произнесе предупредително:
— Не говори за тях на глас. Достатъчно ти е да знаеш, че съществуват. Никой не ги познава. Дори и боговете.
Аз отвърнах:
— За тях няма предели. Те не знаят време и място. Именно те се налагат и властват над хората.
— Не говори за тях — предупреди ме отново авгурът. — Те са тук. Това е достатъчно.
Над нас изведнъж се спусна мъгла, но когато слязохме надолу по хълма, тя се разсея и есенното слънце припече приятно. Бях уморен и ми беше малко студено въпреки галещите слънчеви лъчи. Ежедневният живот ми се стори тесен и неудобен като лошо скроена дреха. Светлината угасна. Вече не виждах я не чувствах нищо тъй, както на ръба на скалата.
43
В римската митология пророчица, нимфа на ручей, от който весталките черпели вода за храма на Веста. — Б.пр.