Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
След като се наситихме, той взе един нар в дясната си ръка, а в лявата държеше чашата си с вино. Тоягата му лежеше на пода пред него. Обхвана ме странното чувство, че и по-рано съм преживявал точно същото в някакъв далечен град: и там подът беше целият в рисунки. Виното започна да ме замайва и аз казах:
— Стари човече, все още не зная името ти! Надали мислиш, че не съм забелязал погледите, които си разменихте крадешком с домакина ни? Аз, разбира се, не познавам обичаите ви, но все пак струва ми се странно, че пия и ям от черна глинена посуда, а жена ми яде от сребърно блюдо и пие от златна коринтска чаша. Тъй че би ли ми обяснил тази странност.
— Не е страшно, че не си разбрал — отвърна той. — Знай само, че не е от пренебрежение и че не напразно ти поднесоха яденето и виното в древни съдове.
Стопанинът протегна към мен ръка, в която държеше изящна сребърна чаша, сякаш искаше да поправи грешката си, но аз незнайно защо не исках да я приема. Продължавах да държа черната глинена чаша. Формата й ми изглеждаше странно позната. Най-накрая казах:
— Може би ме бъркате с някой друг. Защо ви е да ми давате свещени древни съдове? Не е ли това жертвена посуда?
Вместо отговор авгурът метна към мен нара и той падна в чашата ми. Аз се бях полуизлегнал на ложето, опрян на лакът, плащът ми се хлъзна надолу и откри едното ми рамо. В лявата си ръка продължавах да държа черната чаша, нарът беше вътре в нея и аз не го докосвах. Когато домакинът ни видя това, той дойде при мен и надяна на шията ми гирлянда от цветовете на ясен.
Авгурът си докосна челото с пръстите на дясната си ръка и каза:
— Чужденецо, имаш ореол около главата си!
Аз се усмихнах:
— Прощавам ти, ти си магьосник и виждаш нещата не тъй, както са в действителност. Ето защо те гощавам с вино. А не виждаш ли сияние и около главата на жена ми?
Старецът погледна към Арсиное, направи отрицателен жест и каза:
— Не, това не е сияние, а само отблясъкът на залязващото слънце. Тя не е равна на теб.
Изведнъж усетих, че започвам да виждам през стените, и погледнах към Арсиное. Пред очите ми лицето й се промени и се превърна в лицето на богинята, брадата на стареца изчезна и той се превърна в мъж в разцвета на силите си. Видях и лицето на стопанина и бръчките в крайчеца на очите му, но той вече не беше собственикът на домовете, които се даваха под наем, а някакъв непознат мъдрец.
Засмях се и казах:
— Какво искате от мен? Не съм ли чужденец за вас?
Старецът докосна с показалец устните си, след което посочи с него към Арсиное. Тя изведнъж се прозя уморено, легна на ложето и заспа. Авгурът стана и докосна челото й:
— Спи сладко и нека нищо лошо да не ти се случва. А на теб, чужденецо, ти дойде времето да узнаеш бъдещето си. Не се страхувай. Не са ти дали отрова. Сложиха ти само от свещената билка и сега си готов за обреда. Аз също опитах от нея, за да виждам по-добре. Ти съвсем не си обикновен човек, тъй че обичайното гадаене не е за теб. Хайде да отидем заедно до хълма.
Съзнанието ми беше ясно, не се боях от нищо и оставих Арсиное там, където беше заспала. Не знам как е възможно, но на излизане от двора авгурът мина през вратата, а аз направо през стената. Когато тръгнахме към хълма, аз виждах отстрани тялото си, което послушно следваше авгура. Побързах да се върна в плътта си, тъй като усетих, че безтелесен не мога да общувам с останалия веществен свят. Никога по-рано не бях изпитвал подобни странности. Случилото се приличаше повече на сън, ето защо започнах да си мисля, че явно съм препил. Но колкото и да е странно, не ми се виеше свят и краката ми стъпваха сигурно и твърдо.
Стигнахме до площад, от едната му страна се намираше сенатът, а от другата — затворът и някои други забележителности. Той искаше да ми покаже местните храмове, но аз внезапно свърнах встрани и се упътих по тясна уличка към отвесния край на голяма скала. Върху нея беше разположен кръгъл храм с дървени колони и каменни стълби. Седнах на стълбите с лице на север и ми се струваше, че просто не мога да се обърна на юг. Почувствах необичаен прилив на сили, макар да разбирах, че едва-едва започвам да прониквам в същността си.
Старецът седна от лявата ми страна и посочи с тоягата си четирите страни на света. Той ги назова, след което спомена и имената на птиците, които прелитаха над нас. Аз усетих, че трябва да вляза в храма, чийто вход приличаше на пещерен. Самият храм бе отчасти вграден в самата скала и още щом влязох, разбрах, че вътрешните стълби водят под земята. Авгурът ме следваше по петите. Чух клокочене на вода и скоро стигнахме до нещо като малко подземно езеро, в което непрекъснато се вливаше вода от един процеп в стената. В края на езерото бяха положени три свежи зелени венеца. Първият беше изплетен от маслинови клонки, вторият — от върбови, а третият беше от тъмнозелен бръшлян.