Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Бащата и майката често го наблюдаваха, споглеждаха се помежду си, но не смееха да излеят своята мъка в думи. Здравият силен баща, способен да изнесе на плещите си и най-изтощителната работа, вехнеше затворен в душния нездрав въздух на претъпканата тъмница. Крехката му нежна съпруга чезнеше под двойното бреме на телесни и душевни страдания. А сърцето на малкото дете се разбиваше постепенно.
Настъпи зима и едновременно седмици наред студ и проливен дъжд. Бедната млада жена се бе пренесла в мизерно жилище близо до мястото, гдето бе затворен нейният съпруг; и макар тази промяна да се бе наложила поради тяхната все по-голяма немотия, тя бе по-щастлива така, защото бе по-близо до него. В продължение на два месеца тя и малкият й другар идваха по времето, когато отваряха портата. Един ден тя пропусна свиждането — за първи път. Друго утро настъпи и тя дойде сама. Детето бе умряло.
Съвсем не знаят онези, които, когато умре някой сиромах, говорят спокойно за щастливо избавление от мъка на починалия и за милостиво облекчение от разноски на близките му останали живи — съвсем не знаят, казвам, колко тежка е подобна загуба. Едни мълчалив поглед, пълен с обич и загриженост, когато всички други извръщат очи — съзнанието, че срещаме съчувствие и топлота в едно същество, когато всички други са ни изоставили, това и в най-голяма неволя дава сила, опора, утеха, що никакво богатство не може да купи и никаква власт не може да предложи. Детето бе стояло в нозете на родителите си часове наред, с ръчички, търпеливо вплетени една в друга, и с бледо слабо личице, вдигнато към тях. Те виждаха как се топи пред очите им от ден на ден; и макар неговото съществуване да бе тъй безрадостно, въпреки че беше дете, а сега бе намерило онзи мир и покой, отказани му на този свят, те бяха негови родители и загубата му нарани дълбоко душите им.
Ясно беше за всеки, който погледнеше променените черти на неговата майка, че смъртта скоро ще сложи край и на нейните изпитания и терзания. Затворниците от килията на нейния мъж не искаха да натрапват присъствието си, виждайки неговата тъга и отчаяние, и го оставиха сам в мъничката стая, в която преди спяха още двама души заедно с него. Жена му дойде да живее при него; тя гаснеше без болка, но и без надежда, животът я напускаше постепенно.
Една вечер тя изгуби съзнание в обятията на съпруга си; той я отнесе до отворения прозорец, за да я съживи свежият въздух, но когато лунната светлина озари напълно нейното лице, изменените й черти го поразиха и той се олюля под лекия си товар, сякаш беше безпомощно дете.
— Постави ме да седна, Джордж — едва промълви тя; той го стори и като седна до нея, закри лицето си с ръце и избухна в сълзи.
— Много е тежко, че те напускам Джордж — рече тя, — но такава е волята божия и ти трябва да го понесеш заради мене. О, как благодаря на бога, загдето прибра нашето момченце! Сега то е щастливо горе на небето. Какво щеше да прави без майка!
— Ти няма да умреш, Мери, ти няма да умреш! — възкликна мъжът й и скочи. Той бързо закрачи насам-натам из килията, като удряше главата си с юмруци; после седна до нея и поддържайки я в обятията си, добави по-спокойно:
— Съвземи се, скъпа! Моля те, съвземи се! Ти ще оживееш.
— Не, няма, Джордж; няма да оживея — рече умиращата млада жена. — Нека ме положат сега до моето бедно момченце, но обещай ми, че ако някога напуснеш това ужасно място и забогатееш, ти ще се погрижиш да ни преместят някъде в тихи гробища вън от града, далече, далече — много далече оттук, — гдето ще можем да почиваме в мир. Скъпи Джордж, обещай ми, че ще го сториш.
— Обещавам, обещавам! — извика съпругът и поривисто коленичи пред нея. — Говори, Мери, още една дума, един поглед, само един!
Той млъкна, защото ръката, обвила шията му, натежа и се вдърви. Дълбока въздишка се откъсна от изнуреното същество пред него; устните се размърдаха и усмивка озари лицето, но устните побледняха, усмивката застина, само очите гледаха втренчено и зловещо. Той бе останал самичък на този свят.