Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Но не може любопитство да не е гризало човешката душица на кадъната. Колко е взел старият? Ще даде ли на дъщерите или ще се стиска? И ако даде — на коя какво? Думица е чакала да закачи по тия важни въпроси, а първото, което чу, показваше, че Сеид ефенди е отворил кесията си за чужд човек. Да бях на нейно място, и аз щях да се огорча. Макар тя да не издаде и звук на несъгласие, камо ли да оспори волята на своя повелител. За мен също беше неудобно да питам благодетеля си колко ми е отделил от своето богатство и в коя банка го е пратил. Особено пък пред Асие ханъм да питам…
Като дойде времето, станах, сбогувах се. И по пътя към пансиона не вървях, а хвърчах. Къщи и дървета профучаваха край мен, хоро извиваха наоколо ми кучета и закъснели минувачи, но аз не бях пиян от винцето, а от радост и фантазии. Най-хубавата печена патка ми се беше паднала и тя ме носеше над морета и проливи, подминавахме Истанбул, не поглеждахме към земите, изгорели във войната. В кротката Швейцария кацнахме направо и аз вече се виждах там в университета — студент по правото! И тия пиянски видения ме държаха буден почти до сутринта…
XIV
Сутринта обаче не се успах — изгарях час по-скоро да тръгваме. Избръснах се, стегнах се — точно тогава сеньора Паола рида на шията ми. Като се откопчих от нея, уговореният файтон вече ме чакаше и препуснахме към Сеид ефенди. Те също бяха готови, пиеха кафе в беседката заедно с прислужниците. Колата беше идвала и натоварила багажа им. Не мога да ти разправя как точно стана последното им прощаване с дома и верните хора. Виждах, разбира се, вълнението им, чувах какво приказват, ама толкоз бях нервен и припрян, че всичко се плъзгаше по мене. Безпокоях се да не закъснеем. Но в суетнята на раздялата Асие ханъм успя да ми прошепне:
— Пак го боля нощес. Едвам сме дремнали…
Погледнах отстрани Сеид ефенди и нищо особено не забелязах. Ще си отспят, помислих си. Като в люлка ще се наспим на парахода…
И ето че най-сетне се качихме на борда му. Като в сън си спомням как минахме с файтона до пристанището, как познати на Сеид ефенди, излезли пред дюкяните си, подвикваха благословии за сбогом, как нетърпеливо пъплех след съпрузите по стръмната пътечка от брега. Заведоха ни до каютите, но аз само хвърлих куфара в моята и изскочих на палубата. Параходът вече отблъскваше от пристана и някой като че почна да събира пред мен града в шепите си, за да ми го покаже целия наведнъж. Радвах се, че напускам Анталия, без да зная, че годините тук ще са най-спокойното време на младостта ми. И още едно дребно нещо помня. Изневиделица духна вятър в кратък, но силен порив и отвя шапката от главата ми. Поде я, запокити я в морето. „О-о! Я!“ — развикаха се пътниците наблизо и може би от техните гласове не чух нечие предупреждение: „Глупако! Охлади си мозъка!…“
Два-три часа бяха минали от заминаването ни. Стояхме прави, облегнати на бордовия парапет. Сеид ефенди в средата, ние с Асие ханъм от двете му страни. Параходът криволичеше недалеч от брега и той ту приближаваше сякаш на хвърлей място, ту бледнееше сред далечните облаци. Над нас небето беше чисто, подухваше лек ветрец, колкото да ни разхлажда. Гледахме ленивата игра на вълните, повечето време мълчахме, когато Сеид ефенди ненадейно повърна. Пристъпът, изглежда, и него свари неподготвен, защото нечистотията изцапа брадата и гърдите му. Стреснахме се с ханъмата и чак сега видях, че цялото лице на стареца е плувнало в пот.
— Искам да легна — продума той и докато го заведем до каютата, още два напъна сгърчиха отпуснатото му тяло.
Нагласихме го в койката, остана жена му да го бърше и мие, а аз излязох навън и затърсих цигара из джобовете си. Не я бях изпушил, когато тя открехна вратата.
— Не спира! — рече уплашено. — Много зле става!
Влязох пак — Сеид ефенди бе прежълтял като восък, зелена слуз се точеше по брадата му.
— Ще търся помощ! — потрепери ми гласът. — Не може да нямат доктор…
Втурнах се по коридорчета и стълбички, обърках се в лабиринта им, докато ми се мярна униформен човек. Излезе, че е помощник-капитанът. Тъй и тъй, господине, замолих се, стана нещо с един от пасажерите. Много близък мой човек.
— Какво му е? — небрежно попита оня.