Последно изкушение

Красич погледна екрана. Имаше още един файл, който не бяха отворили. Отвори го и докато четеше, почувства как изстива. Излезе от пощата и сайта и изключи компютъра. Скочи и изтича след шефа си. Изобщо не чу как собственикът подвикна:

— Ей, компютърът не се гаси така!

Откри Тадеуш, подпрян на заключената кола. Дъждът се стичаше по лицето му като сълзи.

— Ще убия тази мръсница — каза той, когато видя Красич. — Ще убия тази мръсна, лъжлива измамница. — Изправи се и допълни: — Тръгваме.

— Чакай, Таджо. Така или иначе сме стигнали до тук. Само след час ще бъдем в Кьолн, прибираме пратката и се връщаме. Тя няма да избяга. Няма представа, че сме я разкрили. И онова копеле, дето я чука, също не подозира нищо.

— Искам да се върна веднага.

— Трябва първо малко да размислим. Защото има още нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Тази сутрин Хил отиде в някакво друго жилище. Накарах Ханзи да провери кой живее там. Апартаментът е собственост на Петра Бекер, която работи в полицията — в отдела за борба с организираната престъпност. Тъкмо тези копелета, които от години се опитват да ни унищожат.

Тадеуш удари с длан по колата.

— Да тръгваме. Ще го хванем и ще убием онази мръсница.

— Само че той вече не е в Берлин. Радо ми се обади от „Темпелхоф“ — Хил си купил билет за самолета до Бон и Радо се опитваше да си намери място на същия полет. Той извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и попита: — Къде си?

Заслуша се внимателно, после каза:

— Чудесно. Обаждай ми се на всеки петнайсет минути, за да ме държиш в течение.

После се обърна към Тадеуш.

— Оня тип обикаля пристаните около Кьолн. Сега бил тръгнал към Кобленц. По-близо сме до него, отколкото до нея. А тя със сигурност ще чака да се върнеш. Ако искаш, можем да спипаме него. А пък ще пратим Радо в Кьолн за хероина.

Тадеуш отново се отпусна и се подпря на колата.

— Вероятно така е по-добре.

Красич отключи колата, отвори вратата на мястото до шофьора и я задържа. Тадеуш беше като изсмукан. Той се свлече на седалката, Красич се настани на волана до него и подкара колата. Когато се качиха на магистралата, стрелката на скоростомера показваше 120 километра в час, но постоянно пълзеше нагоре. Тадеуш се взираше право напред с неразгадаемо изражение на лицето. След двайсетина минути той проговори.

— Нали разбираш какво означава това, Дарко? — гласът му звучеше така измъчено, както непосредствено след погребението на Катерина.

— Означава, че могат да ни прекарат — отвърна Красич.

Тадеуш не му обърна внимание.

— Ако тя е ченге, тази прилика с Катерина не е случайно съвпадение. Тази работа е подготвяна много отдавна. Не са попаднали случайно на двойница на Катерина. Целият план е изграден именно защото са разполагали с професионална криминалистка, която прилича на Катерина като близначка — гласът му се прекъсна от нещо, което приличаше на изхлипване. — Те са я убили, Дарко. Унищожили са жената, която обичах, за да могат да ми подхвърлят примамка. Сега вече знам кого да виня за смъртта на Катерина. Не я е убил някакъв тъп невнимателен моторист, Дарко. Виновна е Карол Джордан.