Последно изкушение
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно изкушение». Краткое содержание книги:
Младият мъж кимна, безличните му черти се озариха от усмивка, когато разбра за какво става дума.
— То е за смърт — отвърна той спокойно. Тони почувства, че по гърба му полазват мравки. — Дядо ми беше шкипер на кораба преди мен. Умря преди две години — той посочи флагчето. — Сложихме го в негова памет.
— Съжалявам — каза Тони. — Значи сега вие сте шкипер?
Младият човек отвори колата, извади атлас с пътни карти от джоба на вратата и тръгна обратно към кораба.
— Ja. Сега корабът е мой.
— Сигурно ви е трудно, когато не можете да работите заради пълноводието.
Младият мъж тръгна нагоре по мостчето, но спря и се обърна с лице към Тони. Сви рамене и отвърна.
— Реката дава и реката взема. Човек свиква. Благодаря, че харесахте кораба ми — махна леко с ръка и се върна на борда.
„Много те бива да общуваш с хора, няма що“, каза си Тони сухо. Не че очакваше убиецът да е виртуоз на социалните контакти, но се беше надявал да успее да измъкне от него още нещо. До тук нищо не потвърждаваше, но и не отричаше подозрението, че шкиперът на „Вилхелмина Розен“ е убиецът. Освен ако не вземеха за улика този леко зловещ траурен флаг — Тони беше склонен да го приема точно така. Интересното беше, че според Ман дядо му бил починал преди две години. Флагът изглеждаше почти нов — не бе възможно да виси там дори от няколко седмици, за месеци пък да не говорим. Ако Ман го подменяше редовно, вероятно искаше по този начин да поддържа спомена за смъртта на дядо си. А обяснението можеше да бъде и още по-ужасно. Може би флагчето не беше окачено там в памет на дядото, а в памет на Мари-Терез Калве. Нещо му подсказваше, че току-що бе водил учтив разговор със сериен убиец. Ман определено бе проявил някои характеристики, които се срещаха у убийци с дезинтеграция на личността — нежелание за общуване, нежелание да среща погледа на събеседника, неумелото поведение в общество. Но беше също толкова възможно това да са признаци за обикновена свенливост. В крайна сметка не се беше сдобил с нищо ново, което да потвърждава инстинктивното му убеждение.
Вероятно единственото, което можеше да се направи, беше да наблюдават Ман, докато се насочи към следващата си жертва. Крайно време беше Марейке да обърне гръб на личните си амбиции и да поиска помощ. Каза си, че няма да е зле да й се обади. Но първо трябваше да приключи привидно невинната си разходка из пристанището. Тони обърна гръб на „Вилхелмина Розен“ и продължи нататък по кея, като от време на време спираше и продължаваше да оглежда корабите. Беше досадно, но се налагаше. Типично за живота на един профайлър, помисли си той с усмивка. Но можеше ли малко отегчение да се сравнява с възторженото усещане, че си спасил човешки живот?
Красич зави, влезе на територията на пристанището и подкара бавно мерцедеса.
— Мястото ми е познато — каза той. — Тук са акостирали и наши кораби.
Изведнъж той посочи към кея, където се разхождаше някакъв мъж с фотоапарат, окачен на шията, и разглеждаше корабите.
— Ето го. Това е онова мръсно копеле, Хил — каза той.
— Това ли? — Тадеуш като че ли не можеше да повярва. — Онзи, ниския, с глупавото сако от туид?
— Той е, мога да се закълна.
— Дай ми пистолета си — Тадеуш протегна нетърпеливо ръка.
— Да не си решил да го застреляш посред бял ден? — попита Красич. Като се вземеше предвид настроението на шефа, всичко можеше да се очаква.
— Разбира се, че няма да го застрелям. Просто ми дай пистолета. И като се изравня с него, докарай колата до нас.
Красич се пресегна и бръкна в кожения кобур под мишницата си. Извади един малък „Глок G-27“ и го подаде на Тадеуш.
— Има девет патрона — каза той рязко.
— Нямам намерение да стрелям с него. Поне все още не — каза студено Тадеуш и пъхна пистолета в джоба на шлифера си. Слезе от колата и тръгна забързано към мъжа, който Красич му беше показал. Когато наближи Тони, обви с пръсти пистолета. Докосването му подейства успокояващо. Щом го настигна, извади оръжието и го опря рязко в ребрата на мъжа пред себе си.
— Не мърдайте, доктор Хил — каза той грубо и стисна ръката на Тони със свободната си ръка. На човек, който би ги видял отдалече, двамата биха заприличали на познати, които се срещат и се поздравяват. — Това е пистолет.
Тони се закова на място.
— Кой сте вие? — попита той с усилие, без да може да види човека, който го заплашваше.
— Името ми е Тадеуш Радецки.