Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но именно защото си подхождахме така идеално, аз, воден от дълбоко залегналия инстинкт за самосъхранение, започнах да ходя с най-обикновени курви. По това време работех във вечерното издание на вестника и свършвах работа към два часа следобед. След две-три чаши и няколко хапки в някое от скришните заведения и след още няколко чаши и партия билярд в журналистическия клуб обикновено се отбивах у някой приятел. После на масата — ако успеех да стигна в къщи за вечеря — и след вечеря наблюдавах Лоуис с научна обективност и чувство за мистично духовно възраждане. Дори развих у себе си способност да си създавам по желание оптическа измама. Достатъчно бе да погледна Лоуис по определен начин и виждах как тя започва да се отдалечава постепенно от мен и стаята се разтяга на дължина, докато накрая добивах чувството, че гледам откъм обратната страна на бинокъл. Това упражнение ме освежаваше духовно. Към края дотолкова се усъвършенствувах, че когато тя се разбесняваше и ми крещеше, чувах тези крясъци някъде много надалеч и те сякаш не се отнасяха до мен.
После настъпи последният период, периодът на Големия сън. Всяка вечер непосредствено след вечеря си лягах и заспивах здраво с блаженото чувство, че непрекъснато потъвам към самото дъно на чернотата, където ще мога да остана до последния възможен миг на следното утро. Понякога дори не дочаквах вечерята и се лишавах от удоволствието да наблюдавам Лоуис. Лягах си направо. Спомням си, че към края на пролетта това ми стана навик. Прибирах се след подиробедните си занимания, спусках завесата в спалнята и си лягах — покрай завесата се процеждаше мека светлина, птичките чуруликаха и пееха по дърветата в малкия парк до нас, а от детската площадка в парка долитаха звънки гласчета. Когато си легнеш да спиш с настъпването на пролетната вечер или дори още по здрач и чуваш такива звуци, изпълваш се с чудно чувство за покой, такова, каквото навярно изпитват старците, изживели достойно живота си.
Но да не забравяме Лоуис. Понякога тя влизаше при мен в спалнята — по това време, за да мога да спя истински, се бях преселил вече в спалнята за гости, — сядаше на края на леглото и ме занимаваше с дълги и широки описания на собствената ми личност, доста еднообразни описания, трябва да се признае, защото Лоуис нямаше дар-слово и по необходимост разчиташе само на три-четири класически епитета. Понякога ме биеше със стиснати юмруци. Тя употребяваше съвсем по женски слабите си бели пестничета. Аз бях в състояние да спя, докато ме описваше и дори докато ме биеше с юмруци отстрани или по гърба. Друг път пък се разплакваше и се вайкаше за себе си. Един-два пъти дори се пъхна в леглото при мен. А понякога отваряше вратата между моята стая и гостната и пускаше там грамофона така, че къщата се тресеше. Но ядец. Аз можех да спя всякак.
Но дойде това утро, в което аз се събудих и усетих върху себе си пръста на съдбата: разбрах, че е настъпил часът. Станах, събрах си куфара, излязох и не се върнах вече. Ни в елегантния апартамент, ни при красавицата Лоуис, с която така идеално си подхождахме.
Никога вече не я видях, но зная как изглежда сега, когато коктейлите, бонбоните, късните часове и близо четиридесетте години са извършили своето върху прасковено-румените бузи, седефените зрели, но стегнати гърди, хубавото коремче, унесените черни, кадифено-влажни очи, пълните устни и пищните бедра. Тя седи сега някъде на диван, запазила повече или по-малко фигурата си благодарение на неуморната масажистка и на ластичните приспособления, които скритом я пристягат като мумия, но разпъната до пръсване от изобилието — цяла вселена, — което тя поглъщаше с дълги блажени въздишки. Ръката й с остри нокти, така червени, като че току-що е изтръгнала вътрешностите на още живия жертвен петел, посяга сега за шоколадов бонбон към сребърната бонбониера. И докато бонбонът е още във въздуха, долната устна се отпуска и зад тъмния слой червило, който едва забележимо се е напукал, се вижда светлочервената вътрешна ципа на нетърпеливата уста, а в тъмната топла кухина блещука златна пломба.
Всичко хубаво, Лоуис, и прощавам ти за всичко, което ти направих.
А какво ставаше в това време с Ан Стантън? Историята е кратка. След като изкара две години в аристократическия девически колеж във Вирджиния, тя се прибра у дома. В същото време Адъм следваше медицина в източната част на страната. Една година Ан ходеше по гости и приеми и се сгоди. Но нищо не излезе от този годеж. Въпреки че момчето беше порядъчно, умно и материално осигурено. Не след дълго последва втори годеж, ала пак нещо се случи. По това време губернаторът Стантън беше вече много болен, а Адъм учеше в чужбина. Ан вече не ходеше по гости и приеми — само рядко на някое лятно увеселение в Бърдънс Лендинг. Стоеше в къщи при баща си, даваше му лекарствата, оправяше му възглавницата, помагаше на болногледачката му, с часове му четеше книги, държеше му ръката в летния здрач и в зимните вечери, когато къщата трепереше от поривите на вятъра, налитащ откъм морето. Това продължи седем години. След като той почина в голямото си легло с балдахин, заобиколен от скъпо платени медицински светила, Ан Стантън остана да живее в къщата само с леля Софонизба, немощна, вечно мърмореща, за нищо негодна стара негърка, която съчетаваше в себе си по странен начин благодушие, злопаметност и деспотизъм, както обикновено се случваше при старите негърки, чийто живот е протекъл в предана служба на господарите, в подслушване, подмазване и хитруване, в кратки изблици на негодуване и вечна ирония и в старите дрехи на господарката. После умря и леля Софонизба, а Адъм се върна от чужбина, отрупан с научни отличия и фанатично предан на професията си. Малко след завръщането му Ан се премести в столицата на щата, за да бъде по-близо до Адъм. По това време тя вече караше трийсетте.