Огнената кралица

Вятърът се мъчеше да я събори, въжетата над нея плющяха, дървото скърцаше, моряците се търкаляха по палубата или халата ги запращаше в морето. Рева осъзна, че се плъзга по палубата, вече залята от вода, и покрай входа към трюма, толкова близо, че можеше да чуе уплашените викове на Белязаните дъщери, идещи отдолу, докато водата шуртеше по стъпалата. Успя да се вкопчи в перилата, преди палубата да се наклони и да я преметне зад борда. Уви здраво ръце около дървото, докато дъждът и вятърът я шибаха. Някаква тъмна фигура прелетя покрай нея, една ръка задращи за миг по ризницата ѝ и се разнесе внезапен отчаян вой, след миг погълнат от бурята.

Палубата изведнъж пропадна, сменяйки посоката на наклона си, и я преметна обратно от вътрешната страна на перилата. Тя остана да лежи върху дъските, запъхтяна във внезапното затишие.

— Милейди! — Беше Арентес, тичаше към нея по палубата с протегнати ръце. Тя тъкмо посягаше към него, когато дойде сблъсъкът.

Разтърси я с такава сила, че Рева изпусна перилата. Наклонът на палубата беше прекалено голям, за да се закрепи върху нея, и двамата с Арентес бяха запокитени към щирборда. Тя видя как гвардейският командир се удари в перилата, счупи дървото с трясък и остави дупка, през която Рева полетя в кипналото море.

Яростта на бурята изчезна мигновено, заменена от тишината на подводния свят. Тя виждаше само сиви вихри, докато потъваше, теглена от тежестта на ризницата и оръжията си. Пусна лъка — знаеше, че този път чудото на майстор Арен ще бъде загубено навеки, после откопча портупея си и остави меча да падне. Задърпа каишите на ризницата. Гърчеше се в мрака, а от устата ѝ излитаха рой мехурчета.

„Не!“ Тя се насили да успокои мислите си, щом видя, че каишите устояват на всяко отчаяно дръпване. „Паниката ще те погуби.“

Зае колкото се може по-неподвижна и изпъната поза, с лице към повърхността, за да забави потъването си, после извади ножа си и сряза каишите един по един. Ризницата падна за миг и тя усети как се издига — но твърде бавно, ако се съдеше по вече мъчителното парене в гърдите ѝ. Зарита към повърхността, като упорито устояваше на импулса да си поеме дъх.

Показа се над водата с вик, вдиша изпълнения с дъжд въздух и се закашля. Високите вълни я подмятаха. Нямаше и следа от Арентес, нито от някой друг. После до ушите ѝ стигна внезапен трясък, достатъчно мощен, за да си пробие път през бурята, звук като от хиляда дървета, нацепени на трески с един-единствен удар. Бурята се измести за миг, така че просветля малко, и тя видя „Маршал Смолен“. Корпусът на грамадния кораб трепереше, стържейки по някакъв невидим риф, платната му бяха откъснати от мачтите, а през бордовете му се сипеше нещо като тъмни капки — капки, които Рева скоро осъзна, че са хора, нейните хора, които се хвърляха в морето, докато корабът се разпадаше под тях.

Бурята се развихри отново и дъждът скри гледката, но Рева продължаваше да се взира натам, изтръпнала от студ. Знаеше, че смъртта е близо, и нямаше желание да се бори.