Империя на бури

Върнън се мотаеше до кутията, ала Елида не посмя да погледне към ножа му.

От гърлото й се изтръгна вопъл. Щеше да си умре тук – в този мръсен двор, заобиколена от изчадия. Повече никога нямаше да види слънцето, да се смее, да слуша музика...

Илкените около кутията се размърдаха нетърпеливо, шумолейки с крил е.

Пет стъпки. Четири. Три.

Не, не, не, умоляваше я мъдрият глас.

Нямаше да позволи да я отведат обратно в Морат. Да я превърнат в извращение...

Илкенът я блъсна напред с груба сила, която се очакваше да я запрати право в кутията.

Елида обаче се извърна и уцели ръба й. Носът й изхрущя болезнено, но тя се хвърли към чичо си, премествайки цялата си тежест върху ранения си глезен, за да стигне ножа на хълбока му.

Върнън нямаше време да осъзнае какво е намислила, преди да изтръгне оръжието от ножницата му. Завъртя го в едната си ръка, а с другата го хвана за дръжката.

Сетне изви рамене напред с движение, което накара гърдите й да се вдлъбнат, и заби острието.

***

Лоркан се прицели.

Четирите илкена не го виждаха в мъглата, докато мъжът – несъмнено чичото на Елида – гледаше как едно от изчадията му я влачи към металната кутия.

Към него беше насочил брадвата си Лоркан.

Елида ридаеше. От ужас и отчаяние.

Всеки неин звук заостряше гнева му до нещо толкова смъртоносно, че едва се владееше.

Илкенът я хвърли към кутията.

Ала Елида доказа твърдението си, че за нищо на света няма да се върне в Морат.

Долови как носът й се счупи в ръба на кутията... разпозна и изненадания вик на чичо й, когато тя отскочи от метала и се хвърли към него...

И грабна кинжала му. Но не за да го убие.

Лоркан изпита истински страх за пръв път от петстотин години, когато Елида обърна острието към себе си, готова да го забие право в сърцето си.

Той метна брадвата.

И тъкмо когато върхът на кинжала проби кожената дреха върху ребрата й, дървената дръжка на брадвата му блъсна китката й.

Елида падна на земята с писък, а кинжалът изхвърча от ръката й...

Всички обърнаха очи към покрива, от който бе стрелял, но Лоркан вече препускаше. Скочи върху съседния покрив при оръжията, които бе оставил там преди минути, знаейки, че ще излязат през задната врата...

Следващият му нож прониза крилото на единия илкен. И още един, за да го повали, преди да са разкрили местоположението му. После хукна към третия покрив от едната страна на вътрешния двор. Към меча, който си беше приготвил там. И го заби право в лицето на най-близката твар.

Оставаха още две и Върнън, който им крещеше да пъхнат момичето в кутията...

Елида тичаше с всички сили към единия изход от двора – към тясната уличка, а не към широкия път. Към тясната уличка, където илкените не можеха да се проврат, особено покрай всички боклуци, с които беше задръстена. Умно момиче.

Лоркан се засили и се претърколи на следващия покрив при двата последни кинжала...

Хвърли ги, но илкените вече бяха опознали метода му.

Ала не и този на Елида.

Тя не беше хукнала към уличката само за да се спаси, а и за да вземе брадвата.