Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Когато погледнах към групата, заварих притеснено тътрузене на крака, а ерцхерцога — вторачен въпросително в майка ми.
— Съжалявам, дожареса — мърмореше великанът. — От светлината е. Обикновено не работя на факли.
— Постарай се повече! — изсъска майка ми и аз разбрах, че би му зашлевила и плесница, ако не беше толкова едър. — На карта е заложена репутацията на гилдията ти! И репутацията на Венеция!
Този път ударът беше точен и звукът от изсичането на монетата отекна като камбанен звън. Първият ангел беше отсечен, изваден от калъпа и поднесен на ерцхерцога.
Той го заобръща в ръцете си и накрая промърмори:
— Много добре. Ще я задържа, за да я покажа на императора. — И я подаде на слугата си, преди майка ми да успее да каже каквото и да било.
И тъй като това ми се видя като край на срещата им, аз се плъзнах надолу по купчината камъни, колкото бързо можах.
Ала с това се плъзна и късметът ми. Слизането ми положи началото на малка лавина дребни камъчета и сред групичката в другия край на пещерата се възцари напрегнато мълчание.
— Шпиони! — просъска ерцхерцог Сигизмунд. — Бързо!
Сякаш даде командата на мен. Аз се втурнах обратно в атриума, спасявайки живота си. Нито палтото, нито обувките не бяха в състояние да ми попречат, за да обгърна бързо въжето и да се изстрелям нагоре като светкавица. Отново на твърда земя, аз се гмурнах в гъсталака пред входа и се скрих зад най-дебелия дънер, който открих. В паниката си щях да побягна право към замъка, ако не си дадох сметка, че не бих могла да се върна там без групата на домакина. Следващите няколко удара на сърцето, през които ги чаках, бяха истинска агония — тялото ми пищеше да бягам, докато разумът ми напомняше, че не трябва. След малко, един по един, се появиха двама телохранители, майка ми, ерцхерцогът и венецианските майстори.
— Няма никой — промърмори ерцхерцогът, загледан директно в майка ми. — Трябва да е бил плъх. — Ето го пак този тембър — полупрезрителен, полунасмешлив. Все още не можех да разбера дали я мрази, или я обича. Да, двамата наистина бяха като Зефир и Хлорида. — Нали не се страхувате от плъхове, дожаресо?
— Не и от тези, принадлежащи към животинското царство — отговори тя, но продължаваше да стои нащрек. — Предлагам да се връщаме в замъка. Има едно нещо, в което държа да се уверя.
Студените тръпки по гърба ми, които нямаха нищо общо със студа, ми подсказаха, че тя има предвид мен. Тръгнах след тях към замъка, но този път бях още по-безшумна и от преди. Разговорът им продължи, но заради кръвта, бушуваща в ушите ми, не чувах нищо. Не можех да мисля за нищо друго, освен как да се върна в стаята си, преди майка ми да разбере, че съм излизала. Направо не можех да повярвам, че бях поела толкова огромен риск, вместо да си стоя послушно в стаята, да си спя и просто да изчакам утре каретата да ме отведе в Милано, при брат Гуидо. Надявах се само монетата, която бях скрила в себе си, да си е заслужавала рисковете. Не бях сигурна дори дали ще успея да вляза след групичката, без да ме разкрият, защото всеки можеше да излезе от крепостта, но що се отнася до влизането, това вече беше съвсем друг въпрос. Обаче полузаспалите стражи само ни изброиха и тъй като сметките излизаха и на излизане, и на влизане, ме пуснаха да мина. За мой късмет майка ми беше длъжна първо да пожелае лека нощ на ерцхерцога, през което време аз се вмъкнах бързо в замъка и буквално полетях към стаята си. С трепереща ръка измъкнах ключа и го пъхнах в ключалката. Той издрънча и аз пак се разтреперих. Дали няма да събудя Марта? Вратата се отвори с трясък и аз заварих наквасената си до козирката слугиня в абсолютно същата поза, в която я бях оставила. Завъртях отново ключа, изритах обувките си и се измъкнах от роклята си. После скочих в леглото и метнах дебелото бяло палто върху полуголото си тяло, което вече не зъзнеше, а беше разгорещено. Бях наясно, че бузите ми са силно зачервени, а косата ми — влажна от снега навън, затова се обърнах с гръб към вратата и се опитах да успокоя дишането си, защото бях убедена, че тя ще дойде.
Както и стана. Само след няколко удара на сърцето по вратата на стаята ми заваляха удари от юмруци.
— Марта! Марта!
Адско стенание откъм ниския креват до мен.
— Марта! — Ударите станаха още по-силни.
И моята слугиня се изправи някак си на крака, изнесе се с клатушкане до вратата и завъртя бавно ключа. Вратата пак се отвори с трясък и майка ми влетя като фурия. Трябва веднага да ме е видяла, защото сниши гласа си до шепот. Но въпреки това тонът й си остана все така заплашителен, когато се обърна към ужасената Марта.