Изповядвам

– Много съжалявам, господин Волтес.

– Почитаме паметта му. Почитаме паметта на всички наши покойници, жертви на Шоата. Правим го на този ден, защото не ни е известна друга дата, свързана със смъртта на четиринайсетте близки роднини, за които знаем, че са били унищожени без капка съчувствие в името на един нов ред.

Господин Волтес отпи глътка чай и остана неподвижен, втренчил поглед пред себе си, гледаше към Адриа, без да го вижда, може би виждаше единствено спомена за чичо Хаим.

Мълчаха дълго, накрая господин Волтес стана.

– Трябва да тръгвам.

– Както желаете. Благодаря ви, че дойдохте на срещата.

Беше паркирал точно срещу кафенето. Отвори вратата на колата, поколеба се няколко секунди, после предложи:

– Мога да те оставя където искаш.

– Не, аз...

– Качи се.

Беше заповед. Качи се. Започнаха да обикалят без посока сред натовареното движение в Ешампле. Натисна едно копче и нежно зазвуча една соната за цигулка и пиано от Енеску. Не знам дали беше втората или третата. Неочаквано, когато бяха спрели пред един червен светофар, продължи да разказва това, което в главата му сигурно не беше прекъсвало:

След като се спаси от душовете, благодарение на това, че беше лекар, прекара два дни в барака двайсет и шест, където спяха шейсет души, мълчаливи и слаби, с отнесен поглед; когато отиваха на работа, го оставяха сам с един капò342 румънец, който го гледаше с недоверие отдалеч, сякаш се питаше какво да прави с новодошлия, който все още изглеждаше здрав. На третия ден един видимо пиян хаупщурмбанфюрер разреши проблема, понеже си завря носа в празната барака и видя доктор Епстейн, който седеше на нара и се опитваше да стане прозрачен.

– Какво прави тук?

– Заповед на щурмбанфюрер Барбер.

– Ти!

Ти беше той. Бавно се обърна и погледна офицера в очите.

– Изправи се, когато ти говоря!

Ти се изправи, защото му говореше един хаупщурмбанфюрер.

– Добре. Взимам го.

– Но господине – каза надзирателят, червен като рак. – Щурмбанфюрер Барбер...

– На щурмбанфюрер Барбер ще му кажеш, че съм го взел.

– Но господине!...

– Щурмбанфюрер Барбер да върви на майната си. Сега разбра ли ме?

– Да, господине.

– Хайде, Ти, тръгвай, ще се забавляваме.

Развлечението беше много хубаво, направо чудесно. Много силно преживяване. Разбра, че е неделя, когато офицерът му каза, че има приятели вкъщи, и го поведе към къщите на офицерите; вкараха го в нещо като изба, където десетина чифта очи го гледаха уплашено, и той попита какво, по дяволите, става? Не го разбраха, изглежда, бяха унгарки; той знаеше само köszönöm343, но никой дори не се усмихна. Изведнъж вратата на подземието се отвори, оказа се, че това не е подземие, защото беше на равнището на дълъг и тесен двор, и един унтершарфюрер с червен нос изрева на педя разстояние от ухото на Ти: когато извикам давай, бягате до стената в дъното. Който стигне последен, е педал! Давай! Десетината жени и Ти хукнаха да бягат като гладиатори в цирк. Зад тях се чуваха смехове на възбудени хора. Жените и Ти стигнаха до стената в дъното. Само една старица беше останала по средата на двора. Тогава изсвири нещо подобно на тромпет и се чуха изстрели. Старицата се строполи на земята, пронизана от половин дузина куршуми, наказана, за това, че е била последна, горката anyóka344, горката öreganyó345; така й се пада, защото не стигна дори до финала тая въшла. Ти се обърна ужасен. На една висока тераса трима офицери зареждаха пушките, а четвърти, също въоръжен, даваше на една видимо пияна жена да му запали пурата. Мъжете заспориха разпалено, един от тях даде рязко заповед на подофицера с червения нос, той им изкрещя, че сега трябва да се върнат бавно в скривалището, работата не е свършила, и деветте унгарки и Ти се върнаха разплакани, внимаваха да не настъпят трупа на старицата, с ужас видяха как един офицер се целеше в тях, докато приближаваха до подземието, очаквайки изстрела; друг офицер отгатна намерението на този, който се целеше, и го удари точно когато стреляше по едно много слабо момиче, куршумът се отклони и мина на сантиметри от главата на Ти.