Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Великолепният му водач се носеше пред него, разсичайки въздушните слоеве и нечий глас, ясен и спокоен, започна да нашепва на хобита:

„Два дена път на север. Ден път нагоре по реката. Завий от трите жълти скали на изток. Чакай до Осемте дъба на един ден път от реката“.

И той се понесе над земята, като забеляза всичките споменати знаци и до могъщата линия наредили се на върха на хълма горски исполини различи дребни сребристи фигурки. Елфите го чуха и, съдейки по всичко, го познаха.

Фолко успя да забележи вдигнатите им в приветствие ръце и видението внезапно прекъсна.

И приятелите тръгнаха на север, точно изпълнявайки указанията. Минаха два дни и те видяха реката, широка и бавна, така и останала за тях безименна. От жълтите скали завиха към изгрева, като навлязоха дълбоко във волните дъбрави, редуващи се с обширни ливади, Фолко недоумяваше – подобен пейзаж би прилягал на южен Енедвайт или Минхириат, но не и на суровия и студен североизток.

- Елфите са се потрудили тук – забеляза хобитът.

Отдавна не бяха срещали по пътя си земи, които да зарадват окото. Тук помнеха за Мрака, но порожденията му не се осмеляваха да се показват, отстъпили пред планинската сила на исполинските дъбове, издигнали се подобно на крепостни кули.

Духаше лек южен вятър, сребристи вълнички бръчкаха огледалата на малки езерца, разхвърляни тук и там, ромоляха скритите в зелени тревни тунели ручейчетата, насочвайки се някъде на изток, а високо-високо в необичайно чистото небе се рееше, описвайки широки кръгове, огромен орел.

- Водите на пробудата не са далеч – с глух от вълнение глас каза Фолко. – Отвътре го усещам...

- Ами... – неопределено промърмори Торин. – Според мен, ако ще на Пробудата, ако ще на Задремването – само да има смисъл. Дано да ни насочи по следата!

- Ако вярваме на Наугрим, Форве и останалите, Великият Орлангур трябва да знае всичко! – възрази хобитът.

- Живи да сме, ще видим – както и преди скептично отговори Торин. – Всъщност аз говорех не за него, макар че според нас, тангарите, всякакви там Дракони, които и да са, са много подозрителни. Нали помниш ли, че докато стигнем пещерата му, трябва да минем през пълчища от непознати страшилища?

- Неизпълнението на дълга е по-лошо от всякакви страшилища – мрачно отговори хобитът и Торин прехапа устни, безмълвно съгласявайки се с приятеля си.

- Почакайте, ето там отпред не са ли онези Осем дъба, които ни трябват? – намеси се в разговора Дребосъка, сочейки с ръка на изток.

Зад загърнатото от лека мараня малко езерце се извисяваше могъщ хълм, зелените му склонове бяха обрасли с леска, а на оголения връх, посред младите фиданки стояха осем толкова грамади дъба, че дори невъзмутимият Дребосък учудено подсвирна. Короните им се събираха, клоните се преплитаха, образувайки на височина от двайсетина човешки боя истински дървесен замък, което веднага припомни на хобита описанието в Червената книга на прекрасния Лотлориен.