Зовът на барабана [bg]

— Точно там — каза той и пое дъх със съскане. — Да, точно там. Много боде там, ако помръдна, плъзва надолу по крака като огън.

Опипах го много внимателно, вече с две ръце, притисках леко и го накарах да се опита да вдигне единия си крак, десния, сега другото коляно… не?

— Не — отвърна той. — Но не се тревожи, сасенак. Вече се е случвало. Оправя се.

— Да, ти каза, че вече се е случвало. Кога точно?

Той се размърда леко и се намести, притисна гръб към дланите ми с лек стон.

— Ох! По дяволите, как боли. В затвора.

— Болката на същото място ли е?

— Да.

Усетих твърд възел на мускула от дясната му страна, точно под бъбрека, и свития еректор спинае, дългите мускули до гръбнака. От описанието на предишния случай бях почти сигурна, че е само сериозен мускулен спазъм. За който беше нужна топлина, почивка и противовъзпалително лекарство.

Не можех да направя кой знае какво при тези условия, помислих си мрачно.

— Може да опитам с акупунктура — казах след малко. — Иглите на господин Уилъби са в торбата ми и…

— Сасенак — каза той с овладян глас. — Мога да понеса болката, студа и глада. Но няма да понеса собствената ми жена да ми набоде гърба. Не можеш ли вместо това да ми предложиш малко съчувствие и утеха?

Засмях се и плъзнах ръка около него, притиснах я към гърба му. После я плъзнах надолу и спрях в деликатно предложение под пъпа му.

— Ами… каква точно утеха имаш предвид?

Той бързо грабна ръката ми, за да спре движението ѝ.

— Не това.

— Може да те разсее от болката. — Размърдах пръсти приканващо и той стегна хватката си.

— Вероятно — каза сухо. — Знаеш ли, сасенак; когато се приберем у дома и легна в топло легло, с топла храна в корема, тази мисъл може да ми се стори приятна. Но сега… за бога, имаш ли някаква представа колко са ти студени ръцете, жено?

Опрях буза на гърба му и се засмях. Усетих как се тресе тялото му, макар че не можеше да се засмее с глас заради болката в гърба.

Накрая притихнахме, вслушвахме се в шепота на падащия сняг. Беше тъмно под клоните на елите, но очите ми бяха привикнали достатъчно и виждах късчета странно сияеща снежна светлина през екрана от иглички. Малки снежинки се промъкваха през пролуките; на места ги виждах като облак бяла мъгла и усещах студа, когато падаха по лицето ми.

Джейми беше просто свита тъмна форма пред мен, макар че когато очите ми свикнаха със сумрака, различих по-светлото петно на врата му между ризата и сплетената коса. Плитката лежеше хладна и гладка до лицето ми; когато завъртах леко глава, тя докосваше устните ми.

— Според теб колко е часът? — попитах. Нямах представа. Бях излязла от къщата доста след мръкване и като че ли цяла вечност го търсих из планината.