Зовът на барабана [bg]

Приличаше на жаба, която се опитва да полети, но не бях в настроение да се смея. Не знаех дали наистина има опасност да замръзне, обаче не исках да рискувам. Чрез постоянни увещания и силно побутване го накарах да продължи с тези упражнения, докато не го разбудих напълно и не започна да трепери. Беше в ужасно настроение, но нямах нищо против.

— Продължавай да се движиш — посъветвах го. Станах с известни усилия; аз също се бях сковала от клечането до него. — Движи се, казах! — добавих остро, когато той започна да се отпуска. — Спреш ли, ще стъпя на гърба ти, заклевам се!

Огледах се почти невиждащо. Снегът още се сипеше и не се виждаше нищо на няколко метра от мен. Трябваше да си намерим подслон. Нещо по-сериозно от скалата.

— Елите — каза през зъби. Погледнах го и той кимна към близките дървета. — Вземи брадвата. Големи… клони. Шест стъпки. Отсечи четири. — Дишаше тежко и по лицето му вече бе избил цвят. Беше спрял да се движи въпреки заплахите ми, но зъбите му бяха стиснати, вероятно защото тракаха; знак, който посрещнах с радост.

Наведох се, бръкнах отново под наметалото му, този път в търсене на брадвата на колана му. Не можах да устоя и плъзнах ръка под него, под яката на обшитата с кожа вълнена риза за лов. Топъл! Слава богу. Той беше топъл; гърдите му бяха твърде студени от контакта с влажната земя, но все пак бяха по-топли от пръстите ми.

— Ясно — казах, измъкнах ръката си и се изправих с брадвата. — Елите. И дълги шест стъпки клони, нали?

Той кимна, трепереше силно. Веднага тръгнах към дърветата, които ми беше посочил.

В тихата горичка уханието на ели и кедър ме обгърна, остра и студена миризма, чиста и съживяваща. Много от дърветата бяха огромни, най-ниските клони бяха високо над главата ми, но имаше и по-дребни сред тях. Веднага видях предимствата на едно конкретно дърво. Под него нямаше сняг; подобните на ветрила клони улавяха падащия сняг като чадъри.

Отсякох ниските клони, разкъсвана от нуждата да бързам и от много реалния страх да не си отсека някой пръст; ръцете ми бяха сковани и непохватни от студа.

Дървото беше зелено и еластично и ми отне цяла вечност да отсека жилавите фибри. Накрая обаче имах четири дълги клона, от които стърчаха много ветрила от гъсти иглички. Изглеждаха меки и черни на фона на пресния сняг, като големи ветрила от пера. Почти се изненадах, когато ги докоснах и усетих твърдите и студени бодливи иглички.

Завлякох ги обратно до скалата и открих, че Джейми е успял да събере още листа; беше почти невидим под огромната черно-сива маса под скалата.

Под напрегнатите му инструкции аз нагласих клоните от елата под ъгъл, за да образуват нещо като триъгълен заслон. После взех пак брадвичката и отсякох малки борови и смърчови клони, събрах големи буци суха трева и ги натрупах върху скелето. Накрая, като дишах тежко от усилието, пропълзях под навеса до него.