Колелото на Осхайм [bg]

Лед изпълва вените му. Спиралата в небето се събира над тази самотна къща. Големият небесен водовъртеж, каменният лабиринт под него, всичко това го е довело дотук, до неговото минало, неговото настояще, място без бъдеще. Снори стисва челюсти, хваща брадвата близо до гърдите си и продължава напред, така изпълнен с осакатени емоции, че сякаш гори, и въпреки това ръката, стиснала сърцето му, е по-студена от всякога.

Докато върви, Снори вижда, че и тук е имало клане, останките от него са разхвърляни наоколо. Тук ръка в сянката на скалите, там глава, карантии, разпилени върху голяма каменна плоча. Не уродливи демони, а хора или подобни на хора създания, и не само мъже, а и жени, деви на щита, в доспехи по северняшки маниер и държащи брадви, копия, чукове. Всички обаче, били те високи или ниски, широкоплещести или не, притежават една обща черта, която издава произхода им. Всички лежат с плът бяла отдясно и черна отляво; същото е и със снаряжението им, всеки меч или брадва е отлят от метал, бял като мляко, а щитовете им са тъй черни, че приличат на дупки, изрязани в деня.

— Слуги на богинята. — Снори коленичи да огледа една дева на щита. Удар с брадва е разцепил шлема ѝ отстрани. Сигурно Хел е пратила нея и другите да вземат душите на Фрея и децата ѝ. Който и да ги е убил, не е бил нежен, но това не е дело на меча на Карл. Снори оглежда бялото око на жената, което отразява небесната спирала над рамото му, и тъмното — лъскаво като полирано черно камъче. Устните ѝ са изтеглени назад, застинали в озъбената гримаса от мига на удара, а зъбите ѝ са остри като трион. Значи все пак не е човек.

Макар че в Хел няма слънце, в спомена на Снори за Уулискинд има, и сега то залязва. Пред него, в теснината в края на долината, черен на фона на залеза, се възправя самотен воин, широкоплещест, с броня от зле пасващи си парчета. Ръцете му са разперени, в едната държи кръгъл щит, а в другата — брадва с клиновидно острие за пробиване на брони.

— Свен Скършигребло? — За момент Снори изпитва страх. Великанът е единственият човек, който го е надвивал: силата му е нечовешка. Изнемощял от загуба на кръв и отслабен от раните си, Снори знае, че тази битка не му е по силите. Все още на колене, севернякът прошепва молитва, първата излязла измежду устните му от цяла вечност.

— Отче на всичко, аз направих най-доброто, на което съм способен. Бди над мен сега. Моля те само да ми дадеш силата, която ме е напуснала. — Молитва на човек, който е посрещал предизвикателствата си с брадва и смело сърце. Молитва на човек, който знае, че това няма да е достатъчно. Молитва на човек, който няма да доживее да изрече друга.

Снори се надига с ръмжене, без да обръща внимание на раните си: знае, че боговете го гледат. Изправя се, покрит със скверната кръв на демони и аленото на собствената си кръв, почти неразличим от зверовете, които е избил в такива количества.