Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Едно от съкровищата ми, при това дама с доста смъртоносни способности.
На Калан й се стори, че в страховитото боботене долавя искрицата на фалшива нахаканост, сигурен признак на блъфа. Сякаш сетил се по—късно, той добави: — Всъщност сигурен съм, че не сте се срещали.
Калан долови въпроса, който той не се осмели да й зададе, и вече знаеше, че зад думите му се крие много повече, отколкото си позволява да каже. Де да знаеше какво е.
Отново сви рамене.
— Смъртоносна ли? Нямах представа.
Той облиза кръвта от устните си.
— И аз така си помислих.
— Нямах представа, понеже никак не ми изглеждаше смъртоносна. Не успя да стори нищо лошо на никого от нас.
Тъпата усмивка отново грейна на лицето му.
— Лъжеш, скъпа. Ако наистина беше видяла Ничи, щеше да е убила поне част от вас, дори да не бе успяла да ви изтреби всичките. Не можеш да победиш жена като нея, без преди това добре да пострадаш.
— Нима? Толкова ли сме убедени?
Момчето се изсмя гърлено.
— Скъпа, познавам Ничи. Напълно съм убеден.
Калан се вгледа с презрителна усмивка в кафявите очи на момчето.
— Много добре знаеш, че говоря истината.
— Така ли? — не преставаше да се кикоти той. — И защо трябва да знам?
— Знаеш, че е истина, понеже тя е една от робините и следователно би трябвало да можеш да влизаш в съзнанието й. Да, обаче не става. И аз знам защо е така. Макар да не блестиш с много ум, съм сигурна, че няма да ти отнеме много време, за да си отговориш на този въпрос — очите на момчето заблестяха от гняв.
— Не ти вярвам.
Калан сви рамене.
— Твоя воля.
— След като си я виждала, тогава кажи ми къде се на мира в момента?
Калан се обърна с гръб към него и изрече най—бруталната от всички истини, оставяйки го да тълкува думите й както си иска.
— Когато я видях за последен път, тя се бе отправила към царството на забвението.
Калан чу вика зад себе си. Обърна се и видя как Кара се опитва да го спре с Агиела си. Калан чу трошене на кости. Дори това не го забави. Момчето, подивяло от ярост, с оголени зъби и протегнати напред ръце, се хвърли към Калан.
Полуизвърната към него, Калан посрещна с ръка тежестта на момчето, което посягаше да я хване за гърлото.
Малкият му гръден кош се блъсна в дланта й. Стъпалата му се отлепиха от земята. Сякаш не тялото му се бе хвърлило към нея, а перо се бе понесло по въздуха.
Времето бе на нейна страна.
Не бе необходимо да извиква рожденото си право, само трябваше да вдигне ограниченията. Вече не можеше да се осланя на чувствата си. Единствено истината можеше да я води.
Това не бе малко, наранено, уплашено момче.
Това бе врагът.
Вътрешната мощ на силата й, взривена зад вдигнатите прегради, бе невероятна. Бе се надигнала от дълбокия център на спокойствието вътре в душата й и послушно бе подчинила всяка фибра на съществото й.
Ръката на Калан усети ребрата на момчето под дрехата му.
В душата й нямаше нито омраза, нито ярост, нито ужас… нито мъка. В тази безбрежна искра време мисълта й бе бездна, в която нямаше чувства — имаше само всепоглъщащия бяг на потиснатото време.
Момчето нямаше никакъв шанс. Беше нейно.
Калан не се поколеба.
Освободи силата си.
От вечното си битие на част от съществото й тази сила бе всичко.
Въздухът се разтърси от гръмотевица без гръм — изискана, жестока и за този кратък миг — всевластна.
Лицето на момчето се изкриви от омразата на човека, който го контролираше. В този едничък момент, ако тя бе тази липса на чувства, в следващия се бе превърнала в тяхното въплъщение. Калан се вгледа в лицето на това изгубено дете, знаейки, че то вижда само безмилостните й очи.
Мисълта му, личността му вече не съществуваха.
Околните дървета се залюляха от напора на силата. От клоните се посипа сняг. Страхотният гръм завихри около тях бяла вихрушка.
Калан знаеше, че Джаганг може да се промъкне в съзнанието на човек между мисълта, когато времето само по себе си не съществува. Нямаше друг избор, освен да направи онова, което бе решила. Не можеше да си позволи да се колебае. Когато Джаганг обитаваше нечие съзнание, дори Кара бе неспособна да направи каквото и да било.
На излизане от съзнанието на момчето Джаганг си бе изгорил мостовете за обратния път.
Момчето се строполи мъртво в краката й.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Краката на Калан се разтрепериха, докато над рухналото тяло на момчето, а съществото й отново започна да чувства. Както винаги след използването на Изповедническата си сила бе изтощена и напълно обезсилена. Гората беше притихнала в мълчалива равносметка. Тук—там девственият сняг около малкото телце показваше червеното си облекло.