Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Калан кимна. Огледа се, но не видя жив човек. Провери дали Кара е добре.
— Къде е Кара? — изведнъж се притесни тя.
Уорън внимателно надзърна, оглеждайки празното пространство до себе си. Калан се надигна на лакът, за да види само следи от мястото, където бе лежала Морещицата.
— Добри Създателю! — възкликна Уорън. — Не може да са я заловили, нали?
Калан забеляза нови следи в снега. Водеха встрани. — Мисля … Вик, от който би настръхнала кожата и на най—смелия мъж, отекна между дърветата. Заглъхна в агонизиращо ехо.
— Кара? — попита Уорън.
— Едва ли.
Калан се изправи внимателно и забеляза огромна дупка в клоните на дърветата, през която нахлуваше светлина, озаряваща сенчестия храм отдолу. Цялата земя наоколо бе осеяна с дървени отломки, изпочупени или изтръгнати от дърветата клони и паднали на земята вейки. На мястото на дървото в снега зееше дупка. Парчета и корени бяха залели цялата земя и дори бяха окичили короните на съседните дървета.
Уорън я задържа с ръка на рамото да остане на земята докато самият той се надигна наведен. Калан се обърна по корем и внимателно се надигна на ръце и колене.
Изведнъж скочи и вдигна ръка.
— Там!
Между дърветата се мярна фигурата на Кара. Морещицата подбутваше пред себе си нисък човек, който очевидно се гърчеше от силна болка. Всеки път, когато той се препъваше и падаше, тя го сритваше в ребрата и той се изтъркулваше в снега пред нея. Нададе вик, казваше нещо, но думите му бяха нечленоразделни поради разстоянието. Въпреки това не бе трудно да се предположи какви са.
Кара бе заловила един от родените с дарбата. Именно това бе една от причините, поради която бяха създадени Морещиците. Ако човек с дарбата се опиташе да я използва срещу Морещица, тя се възползваше от неговите способности и завладяваше магията му.
Калан стана и изтупа снега от себе си. Уорън застана до нея. Виолетовата му роба бе цялата в сняг. Гледаше с ококорени очи. Към тях се приближаваше един от магьосниците, отговорни за смъртта на безчет Д’Харански войници в долината онази нощ след като Орденът бе тръгнал на север. Едно от зловещите чудовища на Джаганг. Точно в момента, хлипащ и стенещ в ръцете на неумолимия си похитител, той едва ли приличаше на „зловещо чудовище“.
Кара го изрита за последно и той се строполи в краката на Калан и Уорън като чувал с дрипи. Лежеше с лицето надолу и хленчеше като дете.
Кара се наведе, сграбчи го за сплъстената тъмна коса и го изправи на крака.
Всъщност наистина беше дете.
— Лайл? — невярващо попита Уорън. — Лайл, ти ли?
От замръзналите очи на детето капеха сълзи. Обърса носа си с мръсния си ръкав и погледна Уорън. Малкият Лайл изглеждаше на не повече от десет—дванадесет години, но след като Уорън го познаваше, Калан предположи, че вероятно е живял в Двореца на пророците и също е магьосник.
Уорън протегна ръка към разкървавената брадичка на момчето. Калан сграбчи Уорън за китката. Момчето бе посегнало да го ухапе. Кара беше по—бърза. Хвана го за косата и заби Агиела си в гърба му.
Лайл изкрещя неистово и се строполи на земята. Морещицата го изрита в ребрата.
Уорън протегна ръце в молба.
— Кара, не…
Леденият й поглед се обърна към него предизвикателно.
— Той се опита да ни убие. Опита се да убие Майката Изповедник.
Тя стисна зъби, без да отмества поглед от Уорън, и отново изрита стенещото хлапе. Уорън облиза устни.
— Знам… но…
— Какво но?
— Той е просто дете. Не бива така.
— И като така ще бъде по—добре да го оставим да ни убие, така ли? Така бива ли?
Калан знаеше, че Кара има право. Колкото и да бе трудно да си го признае, го знаеше. Ако те загинеха, колко ли повече щяха да бъдат жертвите — жени, мъже и деца изклани от Императорския орден? Макар да бе дете той бе оръдие на Ордена.
Въпреки това Калан направи на Кара знак да спре. Виждайки жеста й, Морещицата отново дръпна момчето като го вдигна на крака. С плътно залепената за гърба му Кара момчето трепереше неудържимо, дишаше накъсано, а от сцепената му устна капеше кръв.
В мига, в който Калан се вгледа в ужасеното му лице тя постави на лицето си Изповедническата маска — същата, която майка й я бе научила да слага още от съвсем малка — маската, прикриваща вътрешното й напрежение.
— Знам, че си тук, Джаганг — тихо и безстрастно каза тя. — Кървавата уста на момчето се вдигна и на устните му се разля усмивка, която явно не бе негова. — Направи грешка, Джаганг. Скоро войската ни ще спре хората ти.