Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Господарят Рал, техният брат, иска да ги унищожи, понеже знае, че са важни особи — в това Оба беше сигурен. Господарят Рал няма намерение да споделя богатствата си, макар те по право да принадлежат и на тях — на Оба и Дженсън. Явно това семейство е движено от егоизъм и съперничество. Цяло чудо е, че Оба не е наследил тази семейна черта.
Опипа джобовете си и в същия миг се сети, че вече го бе направил веднъж в предишната килия, докато беше при онази престъпна сган. Бяха празни. Хората на Господаря Рал го бяха ограбили, преди да го хвърлят зад решетките. Вероятно бяха задържали намереното за себе си. Светът е пълен с крадци, жадни да заграбят спечеленото от Оба с тежък труд. Продължи да кръстосва тясната стаичка, опитваше се да не мисли колко е малка. Вслуша се в гласа. Колкото повече го слушаше, толкова повече започваше да разбира. Все повече от думите, които съхраняваше в умствения си списък, започваха да си идват на мястото. Огромното пано от лъжи и измами, които претърпя, започна да нараства все повече, образувайки огромна и внушителна мозайка. Появиха се решения.
Майка му, разбира се, е знаела през цялото време колко важна личност е синът и. От самото начало се бе старала да го унижава. Затваряше го в онази клетка, понеже му завиждаше. Да завижда на собственото си малко момченце. Що за болен мозък може да постъпи така!
Латея също е знаела, двете с майка му са кроили планове за неговото унищожаване. Никоя от тях не е могла да се примири с неговото съществуване. Не, далеч не! И двете са го мразили заради високопоставеността му, искали са да го накарат да страда. Явно отпървом са искали да го отровят бавно. Нарекли са отровата „лекарство“, за да успокоят гузната си съвест.
Майка му цял живот се бе мъчила да го умори с работа, унижаваше го, ругаеше го, изпращаше го при Латея, за да си Донесе сам „лекарството“. А той, любящият син, и бе имал доверие, никога не си бе помислял, че майчината любов е една жестока лъжа, че зад всичко това лежи коварен план.
Кучки. Подли, коварни кучки. И двете си получиха заслуженото.
А сега Господарят Рал се опитва да го скрие, да премълчи пред света за съществуването му. Оба продължаваше да върви напред-назад, мисълта му работеше трескаво. Има да научава още толкова неща.
След известно време се успокои и направи онова, което го подучи гласът — приближи се до вратата и долепи уста в процепа. Нали в крайна сметка е непобедим.
— Имам нужда от вас. — Гласът му разцепи мрака отвъд.
Не изкрещя думите — не беше нужно, понеже гласът вътре в него, добавен към собствения му, ги отнасяше надалеч.
— Елате при мен — пророни в празнотата на коридора отвъд вратата.
Остана изумен от спокойствието и внушението за власт, което се усещаше в думите му. Нищо чудно, че обикновените хора го мразеха.
— Елате при мен. — Двамата с гласа нарушиха тишината.
Нямаше нужда да викат. Гласовете им с лекота се понесоха в мрака, като сенки, полетели на крилата на скръбта.
— Елате при мен — продължи да повтаря той, подчинявайки низшите твари на волята си.
Той е Оба Рал. Важна личност. Роден за важни дела. Няма време да седи заключен в тъмницата и да участва в подли игрички. Стига толкова. Време е да надене плаща не само на рожденото си право, но и на уникалната си природа.
— Елате при мен — повтори отново, гласовете им пронизаха тъмнината.
Продължи да ги вика, не силно, понеже знаеше, че го чуват, не припряно, понеже знаеше, че ще дойдат, не отчаяно, понеже знаеше, че ще се подчинят. Какво като се бавят, знаеше, че са тръгнали.
— Елате при мен — пророни в притихналия мрак, понеже знаеше, че дори по-тих шепот ще ги доведе.
В далечината се чуха слаби стъпки.
— Елате при мен — прошепна, приковавайки вниманието на приближаващите си.
Някъде се отвори врата. Стъпките се чуваха все по-ясно, все по-близки.
— Елате при мен — напяваха двамата с гласа.
Стъпките по каменния под бяха съвсем близо. В тъмния коридор легна сянка.
— Какво има? — попита предпазливо единият отвън.
— Трябва да дойдете при мен — отвърна Оба.
Директното и невинно изявление разколеба войника.
— Елате при мен веднага — наредиха с недвусмислена настойчивост Оба и гласът.
Докато Оба напрягаше слух, в ключалката на външната врата се пъхна ключ. След миг в междинното помещение се появи тъмничар. Колегата му бе застанал на прага отвън. Първият доближи глава до процепа, където чакаше Оба. Погледнаха го ококорени очи.