Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— Какво искаш? — попита колебливо войникът.
— Искаме да си вървим — отвърнаха Оба и гласът. — Отвори вратата. Време е да се махаме оттук.
Онзи се наведе и пъхна ключа в процепа, натисна, докато резето прещрака. Вратата се плъзна със стържещ звук. Другият войник се приближи. Имаше същото вяло и безпомощно изражение.
— Какво да направим сега? — попита първият, втренчен в очите на Оба.
— Трябва да си вървим. Вие двамата ще ни изведете от тук.
Онези кимнаха и веднага се заеха да изпълнят заповедта. Оба никога повече нямаше да допусне да го затворят в такава малка клетка. Гласът щеше да му помага. Оба е непобедим. Добре, че го запомни.
Алтея грешеше за гласа, просто завиждаше като другите. Оба остана жив благодарение на гласа. А Алтея е мъртва. Запита се как ли е възприела това.
Оба нареди на двамата тъмничари да заключат празната килия. Така щеше да спечели време, преди в Двореца да открият липсата му. Малко преднина, която щеше да забави ненаситния Господар Рал. Тъмничарите го поведоха през лабиринт от тесни, тъмни коридори. Движеха се безшумно, избягваха коридорите, откъдето се чуваха гласове. Оба не искаше да се знае, че си тръгва. По-добре да се измъкне незабелязано.
— Искам си парите. Знаете ли къде са?
— Да — отвърна с мъртвешки глас един от мъжете.
Преминаха през желязна врата и продължиха през каменните коридори. Стигнаха до дълги редици с килии, натъпкани с кашлящи, хилещи се, ругаещи затворници. През решетките се протягаха мръсни и изподрани ръце.
Унилите тъмничари вървяха напред с лампите, а затворниците се опитваха да ги хванат, плюеха ги, ругаеха ги. При вида на Оба всички замлъкваха. Ръцете се прибираха обратно в килиите. Зад Оба играеха мрачни сенки.
Оба и ескортът му стигнаха до малка стаичка в основата на тясно стълбище. Единият от тъмничарите поведе Оба нагоре, другият ги последва. Горе отключиха врата, влязоха в някаква стая, откъдето преминаха през друга заключена врата.
Лампите на тъмничарите хвърляха ръбати сенки върху отрупаните рафтове — дрехи, оръжия и всякакви лични вещи, от бастуни до флейти и марионетки. Оба внимателно огледа полиците, наведе се към по-ниските, вдигна се на пръсти към високите. Сигурно това бяха вещите на затворниците, отнети им преди да ги хвърлят зад решетките.
В края на една съзря дръжката на ножа си. По-навътре се виждаше купчината дрипи, които беше взел от къщата на Алтея, за да може да прекоси полетата Азрит. Резервният му нож също не липсваше. Най-отпред бяха натрупани и кожените кесии с пари.
Въздъхна с облекчение при вида им. Още по-голямо облекчение му донесе усещането на ножа между пръстите му.
— Вие двамата ще ме ескортирате — уведоми той войниците.
— Къде ще ви ескортираме? — попита единият.
Оба се замисли.
— За пръв път съм тук. Искам да поразгледам Двореца. — Въздържа се и не каза „моя дворец“ . И на това ще му дойде времето. Засега има по-важни дела.
Последва ги нагоре през коридори и разклонения, по неизброими стълбища. Патрулните двойки, които виждаха по пътя си, хвърляха по някой и друг бегъл поглед в тяхната посока, но забелязваха тъмничарите и не проявяваха интерес към човека между тях.
Стигнаха до една желязна врата, която единият войник отключи. Озоваха се в коридор с лъснат мраморен под. Оба остана изумен от великолепието на гледката, от изящните колонади и сводестия таван. Тримата продължиха напред, свърнаха зад ъгли, осветени от тежки сребърни лампи, висящи от мраморни плочи.
След още един завой се озоваха в пищна градина, чиято красота по нищо не можеше да се мери с коридора, който ги изведе дотук.
Това бе най-прекрасното нещо, което Оба бе виждал през живота си. Стоеше безмълвен и неподвижен, със зяпнала уста, загледан в езерцето по средата. Всичко бе потънало в зеленина и дървета, сякаш се намираха в приказна гора. Но бяха в Двореца. Езерцето бе заобиколено с ниски пейки от полиран розовеещ мрамор. Във водата се стрелкаха оранжеви рибки. Истински. Истински оранжеви рибки. Вътре.
През целия си живот Оба никога не бе оставал толкова впечатлен от великолепието на някакво място, от красотата и величествеността.
— Това ли е Дворецът? — попита той.
— Само малка частица от него — отвърна единият тъмничар.
— Само малка частица — повтори в унес Оба. — А другото все толкова красиво ли е?
— Не. Повечето места са далеч по-просторни, с губещи се в небесата тавани, с арки с масивни колони между балконите.
— Балкони? Вътре?
— Да. Хората от различни етажи могат да излизат и да гледат към долните, към великолепните градини и дворове.