Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Червената маска ги освободи от вцепенението с нова въздишка.
— Баст Фулмар. Сега ставаме и тръгваме на бой. В Долината на барабаните, мои воини, ледерийската магия ще се провали. Едурската магия ще се провали. В Баст Фулмар няма вода от магия, няма поток на сила, от който да се гребе. Всичко е изпито, за да утоли огъня, който е животът. Нашият враг не знае това. Те ще открият истината този ден. Твърде късно. Днес, мои воини, ще бъде желязо срещу желязо. Това и нищо друго.
Червената маска стана.
— Разнесете истината до всеки воин. И се пригответе. Тръгваме на бой. Към победа.
Кураж изпълни гръдта на Масарч и той се усети, че е станал на крака, разтреперан, и ето, че се движеше вече в отстъпващия сумрак и шепнеше думите му на всички, които срещнеше. Отново и отново.
— Баст Фулмар пее днес. Пее: няма магия. Няма магия!
Коняри взимаха конете и ги отвеждаха през двора зад нея. Атри-Преда Ян Товис връчи юздите на един прислужник и закрачи към ниския вход на имението. На тридесет левги от пристанищното градче Ренис, цитаделата Боарал бе рожденото място на бригада „Зелени куртки“, но това бе станало преди столетие, а сега някакъв трети или четвърти син на далечен родственик на Боарал държеше това укрепление, съхранил остарялата титла Дреш-Преда или „лорд владетел“. И под негова команда — гарнизон, състоящ се само от десетина войници, поне двама от които — при външната порта — бяха пияни.
Уморена, със схванати от седлото мускули и определено изнервена, Ян Товис изкачи четирите широки ниски стъпала до увенчаната с трегер входна врата. Никакъв часови на пост. Дръпна резето, изрита тежката врата и продължи през сумрачното фоайе, като стресна две старици с ведра и бърсалки от халит.
Те трепнаха, сведоха очи и припряно се поклониха.
— Къде е Дреш Боарал? — попита намръщено Здрач, докато смъкваше тежките си ръкавици.
Стариците се спогледаха, после едната опита някакво подобие на реверанс и отвърна:
— Мадам, ами той, такова, спи май, тъй де. Пък ние викаме, такова, да му попочистим вечерята.
Другата само изсумтя глухо.
Чак сега Ян Товис улови киселата миризма на повръщано под тази на сапуна за пране.
— А Оръжейникът къде е?
— Мадам… — Ново приклякане. — Тръгна той, с четири войничета, на запад рекоха, до брега, бръз като мидена цръцка, ей на, то облакът още не е улегнал.
— Скоро е тръгнал значи? По каква причина? И колко далече е оттук до брега?
— Мадам, под камбана ще да е, какъвто е бръз.
— А причината?
Ново загадъчно споглеждане.
— Мадам, черен е брегът, и шъпне тия дни. Рибари много чезнат и демонски очи се блещят от дълбокото. Островите всичките са в лед, бял и мъртвешки кат’ череп.
— И Оръжейникът тръгна заради суеверни слухове?
— Мадам, то аз братовчедка имам една на брега…
— Оная празноглавата, да — намеси се другата старица.
— Бе и празноглава да е, сега т’ва не е важно, като е чувала гласове от морето тя, и то неведнъж. Гласове, мадам, като призраци на удавените, дет’ вика тя, кат’ ги е чувала, и то не като да е веднъж.
Двама от сержантите вече бяха зад Атри-Преда и слушаха. Здрач разхлаби каишката на шлема.
— Този ваш господар… остава ли трезвен някога?
— Бивало е някой път.
— Тъй, я — съгласи се другата. — Обаче иначе само работа ни създава посред нощ…
— Шът! Тая мадам е войник с по-висок ранг от самия Дреш!
— Не го знаеш т’ва, Пули! Че то…
— Не го знам я! Чий племенник чистеше клозетите на Зелените куртки, а! Токите на шиите гледай и кройката на пелерината…
Ян Товис се обърна към единия сержант.
— Има ли отпочинали коне в конюшните?
— Четири, Атри-Преда.
Първата дърта сръга другата с лакът.
— К’во ти казах аз?
Ян Товис изви глава назад да отпусне мускулите на врата си, затвори очи за миг и въздъхна. После каза:
— Оседлайте ги, сержант. Изберете ми трима най-малко уморени ездачи. Отивам да намеря Оръжейника.
— Слушам. — Той отдаде част и напусна.
Атри-Преда отново се обърна към стариците.
— Къде е най-близката част на Тайст Едур?
Няколко мига невербална комуникация между двете. Накрая първата кимна и отвърна:
— В Ренис, мадам. И ни веднъж не са минавали насам.
— Радвайте се, че не са — каза Здрач. — Щяха да резнат главата на Боарал.
Втората изсумтя:
— То тя не му трябва…
— Шът! — сгълча я първата и се обърна към Здрач: — Мадам, той, нашият Дреш Боарал… загуби си всичките близки, кога дойдоха едурите. И жена си загуби, в блатото Клупа, че то колко, три години минаха май…
Другата дърта се изхрачи на пода, който току-що бяха почистили.
— Загубил я? Като едното нищо е удушена и заровена в тинята, Пули, от господаря лично! Затуй сега се дави с пиене, казвам ти! Ама тя ох какъв огън беше, нямаше време за циврещи мъже, пък той толкоз си обича да циври, че и жена си затри, от мен да знаеш!