Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Масарч седеше и слушаше с другите воини — двадесетина или повече вече, събираха се да чуят древната приказка. Никой обаче — включително и той — не я беше чувал разказана точно по този начин, думите да излизат от люспестата червена маска — от воин, който рядко говореше, ала сега говореше с лекота, уподобяваше със съвършена точност ритъма на стареите.
К’Чаин Че’Малле стояха наблизо, тежки и неподвижни, като две гротескни статуи. Но Масарч си мислеше, че и те слушат — също като него и приятелите му.
— Земята напуснала небето. Земята улегнала на камък, самата кост на света. Така земята се променила, за да отвърне на прокълнатите заклинания на Рогатите шамани, онези, които коленичат сред балваните, поклонниците на камъка, майсторите на оръжия. — Помълча за миг. — Това не е случайно. Това, което описах току-що, е само едната истина. Има и друга. — Последва по-дълга пауза, след нея — много дълга въздишка. — Рогатите шамани, чепати като коренища, малкото останали, малцината, които още терзаят сънищата ни и странстват из тази древна равнина. Крият се в цепнатините на костта на света. Телата им понякога почти ги няма и само сбръчканите им лица се взират от тези цепнатини, воюват с вечността, както подобава на ужасното тяхно проклятие.
Не само Масарч потръпна в предутринния мраз от образите, разбудени от думите на Червената маска. Всяко дете знаеше за извратените злонамерени духове, обвивките на отдавна, отдавна умрели шамани, неспособни да умрат истински. Търкалянето на камъни в странни фигури под осеяни със звезди нощни небеса, дъвченето със зъби по повърхността на канари, за да изрисуват страховити сцени, които се появяваха едва в предвечерния сумрак или на зазоряване, когато слънчевата светлина е новородена или гасне в смърт — а много по-често балваните стояха под ъгъл така, че тъкмо няколко мига преди свечеряване се разбуждаше дълбоката магия и образите изникваха от привидно случайните драскулки в камъка. Магия, караща и вятъра да замре по такива места…
— Във времето преди равнините да се спуснат, шаманите и техните ужасни поклонници свирели музика в часа на смъртта на слънцето, в нощта на най-късия му преход и в други свещени моменти, преди снеговете да дойдат. Те не използвали кожени барабани. Нямало нужда. Не, те използвали кожата на земята, погребаната отдолу гора. Биели по кожата на света, докато всеки звяр в равнината не затрепери, докато бедерините не наскачат обзети от ужас и не побегнат, десетки хиляди в нощта — та с това да отговорят на музиката на Рогатите шамани, да захранят черната им магия.
— Но земята пропаднала накрая — вкопчени във вечността, шаманите убили самата земя. Това проклятие е неуморно. Това проклятие е готово да ни стисне за гърлата — всеки един от нас тук — още тази нощ, стига да можеше. — Червената маска замълча, сякаш за да остави ужаса да протече през сърцата на слушащите го. — След това Рогатите шамани събрали своите безсмъртни воини и се отправили на война. Изоставили тази равнина — и от онова време само падналите в битка били връщани тук. Разбити на късове, съсухрени като самата равнина, без никога да посегнат или да погледнат към небето дори. Такова било проклятието им.
— Ние не забравяме. Не ни е дадено да го забравим. Нито ще го забравим. — Червената маска пак замълча за миг. — Баст Фулмар, Долината на барабаните. Ледериите вярват, че изпитваме към нея велико преклонение. Вярват, че тази долина е била мястото на древна война между оулите и К’Чаин Че’Малле — макар ледериите да не знаят истинското име на нашия древен враг. Навярно наистина е имало схватки, съхранени от паметта, но изкривени и наново скалъпени в лъжливи форми. Мнозина от вас се придържат към тях, вярват, че са истина. Древна битка. Която сме спечелили. Която сме загубили — някои стареи са горди с втората тайна, сякаш поражението е било нож, скрит в ръката им. — Червената маска презрително сви рамене. Бледата светлина се усили. Птичи зов се извиси от ниските храсти.
— Баст Фулмар — повтори Червената маска. — Долината на барабаните. Ето я тайната истина. Рогатите шамани са барабанили по кожата на тази долина преди нас. Докато целият живот не бил отнет, докато не останало нищо. Защото по това време шаманите не били сами, не и за своя зъл ритуал. Не, други от техния вид се присъединявали към тях — на далечни континенти, на стотици, хиляди левги оттук, всички до един в същата онази нощ. Да изтръгнат своя живот от земята, да изтръгнат от земята собствения й живот.
Тишина. Нито един воин не посмя да си поеме дъх. Задържа се… дълго.