Вихърът на Жътваря

Здрач извърна поглед, пристъпи настрани и подпря рамо на мръсната стена. Твърде уморена беше за това. Родословието на Боарал, прокълнато от вещици шейки — останали живи поколения наред. Затвори очи.

— Пули, колко съпруги сте убили двете?

— Не и без заповед на Дреша, мадам.

— Но те полудяват от вашето проклятие, всичките. Не ме карай да задавам въпроса отново.

— Двайсет и една ще да са, мадам. Като им свършат дните за раждане. Най-вече.

— И сте се потрудили да държите Тайст Едур настрана.

— Не е тяхна работа, мадам.

„Нито моя. И все пак… не е съвсем вярно, нали?“

— Прекратете проклятието, Пули. Направили сте достатъчно.

— Боарал уби повече шейки от всеки друг Дреш, мадам. Знаете го.

— Прекратете го — каза Здрач, отвори очи и погледна двете жени. — Или главите ви ще идат в торби и ще ги заровят в блатото Клупа, преди да е свършила тази нощ.

Пули и приятелката й се ухилиха една на друга.

— От брега съм, да — каза с твърд глас Ян Товис. — Шейкското ми име е Сумрак. Сега се водя Здрач.

Дъртите изведнъж се дръпнаха, после се смъкнаха на колене, опрели чела на пода.

— Прекратете проклятието — каза пак Здрач. — Нима ще се опълчите на принцеса от Последната кръв?

— Вече не принцеса — каза Пули на пода.

Ян Товис усети как кръвта се отцеди от лицето й — ако не беше стената, на която се беше подпряла, щеше да залитне.

— Майка ви умря преди година — промълви Пули тихо, е тъжен глас.

Другата вещица добави:

— Прехвърляли се от Острова, лодката се обърнала. Казват, че било някой демон от дълбините, избутан толкова близо от черна магия, от открито море — същата магия, кралице, която е подгонила и Оръжейника, на запад, както разправят. Демон изпод лодката — и всички се удавили. Шепнел от водите, кралице, тъмни като черна нощ.

Ян Товис си пое дълбоко дъх. Да си шейк значеше да познаваш скръбта. Майка й беше мъртва, вече лице, лишено от живот. Но тя не я беше виждала вече повече от десетилетие, нали? Откъде тогава тази болка? „Защото тук има нещо друго.“

— Как се казва този Оръжейник, Пули?

— Йедан Дериг, ваше величество. Стражът.

„Братът, когото не съм срещала никога. Онзи, който избяга — от своята кръв, от всичко. Избяга почти толкова далече, колкото и аз.“ И все пак вярна ли бе изобщо онази стара приказка? Стражът беше тук, в края на краищата, едва на камбана езда от брега. Вече разбираше защо е препуснал в тази нощ. „Нещо друго има.“

Ян Товис придърпа наметалото си, започна да надява ръкавиците.

— Нахранете добре войниците ми. До съмване ще се върна с Дериг. — Тръгна към вратата, но спря. — Лудостта, поразила Дреша, Пули.

Вещицата зад нея отвърна:

— Че то ще е много късно за него, ваше величество. Но ще остържем Черния камък тази нощ. Преди да дойдат едурите.

„О да, пратих да ги доведат, нали?“

— Предполагам, че бързата екзекуция на Дреш Боарал ще е нещо като милост за горкия човек.