Вихърът на Жътваря

Да имаше избор, тази игра щеше да си е неговата. Не на Котильон, не на Сенкотрон. Но предостатъчно подробности бяха засипали Бен Адефон Делат, тежки и мрачни като пепел от горски пожар, така че не искаше да се занимава с чужди проблеми. След Анфиладата при Пейл животът му бе тръгнал главоломно. Чувстваше се все едно се търкаля по склона на стръмен хълм, все на стъпка от кършещ кости и пръскащ кръв сблъсък.

Такива чувства някога само го правеха по-силен. Бяха доказателство, че е жив.

Но… твърде много приятели бяха паднали по пътя. Твърде много. И той с неохота приемаше други да заемат местата им — не дори този примирен Тайст Едур с толкова изпълненото му с мъка сърце от раната на скръбта; не дори онзи проклет Т’лан Имасс, който газеше сега през кипящо море от спомени, сякаш търсеше някой — само един, — който да не хлипа от безсилие. Лоша компания за Бързия Бен — направо открито подканяха към приятелство. Не жал — тя щеше да е по-лесна. Не, проклетото им благородство унищожаваше тази възможност.

А виж къде бяха отишли всичките негови приятели. Уискиджак, Хедж, Дужек Едноръкия, Калам… е, не беше ли винаги така, тази болка от загубата тъй лесно надвиваше… още неизгубените? А този тъжен списък бе само най-новата версия. Всичко след Пейл. А другите, от толкова отдавна? „Не ни е леко на нас, проклетите оцелели. Никак.“

Тази мисъл го накара да се подсмихне вътрешно. Какво бе това чувство на самосъжаление? Жалко самооправдание — и нищо друго.

Газеха през хладката дълбока до кръста вода и оставяха подире си облаци нанос, улегнал над невидимото павирано езерно дъно. Следваха ги някакви риби, извитите им гърбове се показваха от време на време от едната или от другата им страна; назъбените гръбначни перки и издуването на водата намекваха за размери малко прекалено големи за спокойно съзерцание.

Най-неприятното от всичко бе коментарът на Трул Сенгар само отпреди няколко мига, че тези риби сигурно са от същия вид, който се бил опитал да го изяде веднъж.

А Онрак Прекършения добави:

— Да, същите са като ония, дето се бихме с тях на бента, макар че онези, разбира се, бяха в сухоземния си стадий на живот.

— И защо са тук? — попита Трул.

— Гладни са — отвърна Онрак.

Предостатъчно беше, точно тук и в този момент, за да извади Бързия Бен от мрачното му мълчание.

— Слушайте, вие двамата! Тука ще ни напада риба, която яде магьосници, а вие си припомняте! Вижте, наистина ли сме в опасност, или не?

Грубото скулесто лице на Онрак се извърна да го изгледа и Т’лан Имасс каза:

— Предполагахме, че ти ни пазиш от тях, Бързи Бен.

— Аз? — Той се огледа с надеждата да види какъвто и да било знак за суша, но водата се простираше до безкрай.

— Значи е време да ти използваме портала тогава?

Бързия Бен облиза устни.

— Така мисля. В смисъл, съвзех се от последния път, общо взето. И намерих накъде да вървим. Само дето е…