Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Трул Сенгар се подпря на копието си.
— Ти се върна от онова магическо пътуване, Бързи Бен, с усмивката на осъдените. Ако крайната ни цел наистина е толкова страховита, мога да разбера неохотата ти. И също тъй, след като те наблюдавам вече от толкова време, ясно ми е, че битката срещу Икариум те е изтощила докрай — може би се страхуваш, че няма да можеш да сътвориш портал достатъчно издръжлив, за да преминем и тримата. Ако е така…
— Чакай — прекъсна го чародеят. — Добре, малко съм… крехък. От Икариум насам. Твърде много виждаш, Трул Сенгар. Но мога да ни прехвърля всички. Това е обещание. Просто е… — Погледна Онрак. — Хм, може да има някои… ъъ… неочаквани развития.
— Аз ли съм в риск? — попита Онрак.
— Не съм сигурен. Може би.
— Това не трябва да влияе на решението ти — отвърна Т’лан Имасс. — Може да минете и без мен. Тази риба не може да ме изяде в края на краищата.
— Ако те оставим, ще останеш затворен тук завинаги.
— Не. Ще изоставя тази форма. Ще се слея със забравата на тези води.
— Онрак… — почна Трул притеснено, но Бързия Бен го прекъсна.
— Идваш с нас, Онрак. Просто казвам, че има известна несигурност какво ще се случи с тебе. Не мога да обясня повече. Просто е свързано с мястото, където ще се озовем. С аспекта на онова селение тоест.
Трул Сенгар изсумтя и рече с кисела усмивка:
— Понякога наистина си безнадежден, магьоснико. Хайде, отвори портала веднага, преди да сме се озовали в рибешките кореми. — И посочи зад Бързия Бен. — Онова там изглежда още по-голямо — виж как се пръскат другите — и идва право към нас.
Чародеят се обърна и се облещи.
Дълбоката до кръста вода не можеше дори да покрие очите на чудовищната риба и тя просто ореше през плитчините. Някакъв вид проклета морска котка, по-дълга от напанска галера…
Бързия Бен вдигна ръце във въздуха и изрева с някак странно изтънял и писклив глас:
— Да се махаме!
„Крехък. О, да, има го това. Твърде много влях през себе си, докато се мъчех да го отбия. Тленната плът и кост не могат да понесат повече. Най-старото правило от всички, Гуглата да ме вземе.“
Отвори портала с усилие, чу как водата рукна с грохот към отвъдното селение — течението повлече краката му — и се хвърли напред с вик:
— След мен!
Отново онзи замайващ, ужасен миг на задушаване, а след това той вече газеше през поток, вода плискаше от всички страни, течеше устремно… и го обгърна студен зимен въздух, сред облаци пара.
Трул Сенгар залитна покрай него, опита да се подпре на копието, но падна.
Задъхан, Бързия Бен се обърна.
И видя другият му спътник да изниква от белите мъгли.
Изненаданият вик на Трул Сенгар стресна птиците в близката гора — дърветата бяха високи до коленете и те се понесоха във въздуха и закръжиха над главата на Онрак Прекършения. А той вдигна глава нагоре и спря.
И Бързия Бен видя как гърдите на Онрак се издуха от поетия дъх, който продължи сякаш безкрай.
И зяпна лицето му — гладка обветрена кожа. Зелени очи блестяха под тежкия ръб на челото. После два потока студен въздух блъвнаха от широкия, хем сплеснат, хем леко извит нос на Онрак.
— Онрак? — извика слисано Трул Сенгар. — В името на Сестрите, Онрак!
Малките очи, почти скрити под гънките на клепачите, го погледнаха. Нисък отекващ глас проехтя от устата на воина от плът и кръв.
— Трул Сенгар. Това ли… това ли е то тленността?
Тайст Едур пристъпи към него.
— Не помниш ли? Какво е да си жив?
— Аз… да. — Израз на почуда на широкото лице. — Да. — Нов дълбок дъх и издишване, диво в ликуващото си тържество. — Илюзия ли е това, магьоснико? Сън? Пътуване на духа ми?
— Не мисля. В смисъл, мисля, че си е съвсем истинско.
— Тогава… Този свят. Това е Телланн.
— Може би. Не съм сигурен.
Трул Сенгар се беше смъкнал на колене и Бързия Бен видя сълзите по смуглото му лице.
А едрият мускулест воин, все още облечен в прогнилите кожени дрипи, бавно огледа смразения пейзаж на волната тундра. И прошепна:
— Телланн. Телланн.
— Когато светът бил млад — започна Червената маска, — тази планини, които ни обкръжават, били по-високи, по-близо до небето. Пръстта била като тънка кожа, покрила дебелата плът от замръзнало дърво и листа. Покрили изгнилия труп на древни лесове. Под лятното слънце невидими реки течали през тази гора, между всяка вейка и всеки прекършен клон. И с всяко лято слънчевият пек ставал по-силен, сезонът по-дълъг, и реките течали, отмивали огромния погребан лес. И тъй равнините се спускали, улягали, пресъхналата гора се разпадала на прах, и с дъждовете още вода попивала надолу, отнасяла тази прах на юг, на север, на изток, на запад, по руслото на долини, събирала се в потоци. И течала, и течала, във всички посоки…